Т. Лърнър - Сфинксът

— С какво ще пътуваш до Порт Тауфик? Утре заминавам с Мустафа за „Абу Рудиз“, за да огледам едно многообещаващо нефтено находище. От там не е далече до Порт Тауфик. Искаш ли да пътуваш с нас? — предложих й аз.

— Безопасно ли е?

— Мустафа е експерт по шофирането по черни пътища и преодоляването на военни патрули. Докато стигнем до лагера, вече ще се е стъмнило, а и никой не ме очаква.

— Добре, съгласна съм.

Прегърнах я и изведнъж задачата ми не ми се стори толкова ужасна. Някъде от сенките се чу прокашляне и се появи момчето, което бе взело писмото ми до Мустафа. Двамата с Рейчъл се отделихме един от друг с усмивка.

— Ще тръгнем рано, към пет часа — предупредих я аз.

— Ще ви чакам.

Останах загледан в Рейчъл и момчето, които се отправиха към селото зад манастирските стени.

Вляво от нас се простираше Средиземно море — гладко, светлосиньо и безкрайно, място, където много би ми се искало да можех да избягам. Надясно от нас беше пустинята. Крайбрежният път, по който се движехме, бе разделителната линия. Между черния път и плажната ивица се намираха вилите, в които богаташите отсядаха, но по това време на годината бяха празни. Белият пясък и шубраците се простираха до самото море. Красотата на този древен пуст свят бе наистина поразителна.

Мустафа, който караше джипа на компанията, се опитваше да избегне множеството дупки и камъни по пътя. Аз подскачах на седалката до него, все още бях с расото на коптски монах и слънчеви очила. Рейчъл се бе настанила на задната седалка, а оборудването беше до нея. Бяхме странна група, но не исках да поемам риска някой да ме разпознае. Мустафа бе проявил изключителна дипломатичност и не ми бе задал никакви въпроси, но усещах, че стресът започва да оказва влияние и върху него. Бяхме тръгнали по заобиколни пътища към Исмаилия, след това прекосихме Суецкия канал и се насочихме към Порт Тауфик, но напрежението в района беше голямо и Мустафа през цялото време се безпокоеше да не ни спре военен патрул. Носеха се слухове за сблъсъци с израелската армия, а по другите граници е било забелязано придвижване на армиите на Либия и Судан. Въпреки това бях убеден, че нищо лошо няма да ни се случи. По време на пътуването ни до този момент бяхме видели само няколко селяни, два танкера и един туристически автобус.

Астрариумът беше скрит в раницата ми под задната седалка. Оставаха по-малко от три дни до датата на смъртта ми и аз все повече осъзнавах, че отиването до нефтеното находище е изключително рисковано. Ако не успеех да науча още нещо за астрариума, то щях да пропилея напразно един безценен ден.

Пътят зави покрай пясъчна дюна и ние се озовахме право пред военен патрул. Един от войниците изтича напред и ни направи знак да спрем. Когато наближихме, видяхме военен танк, полускрит зад няколко палмови дървета.

— А сега какво ще правим, приятелю? — попита мрачно Мустафа, докато паркираше в сянката.

— Ти си шофьорът, караш ме при едно коптско семейство, чийто син е на смъртно легло — импровизирах аз. — Рейчъл е американска мисионерка и работи за църквата. Ясно ли е, Рейчъл?

Тя кимна нервно, а аз се обърнах към Мустафа:

— Ще успееш ли да се справиш?

Забелязах, че е стиснал здраво волана.

— Това е за последен път, разбра ли ме, Оливър? — Гласът му звучеше напрегнато. — Вече ми омръзна да играя игрички. До този момент не ти задавах никакви въпроси, но дори моето търпение си има граници.

Войникът беше вече съвсем близо до нас. Докоснах ръката на Мустафа окуражително.

— Благодаря ти, приятелю.

Той ми хвърли един поглед, слезе от джипа и започна усмихнато да разговаря с войника. После постави ръка върху рамото му, за да го отдалечи от колата и така да предотврати евентуалното й обискиране. Строгото изражение на младия войник показваше, че много-много не вярва на историята, която Мустафа му разправяше. За мой ужас той извика другите двама военни, които се бяха подпрели на танка и ни наблюдаваха. Те изгасиха цигарите си и бавно стъпка се приближиха към нас.

Единият от тях, офицерът, обиколи около джипа и огледа Рейчъл и мен през прозореца. И двамата стояхме, вперили погледи право пред себе си.

Спря пред моята врата и усетих как сърцето ми блъска в гърлото. Опитах се да изглеждам съвсем спокоен. Изведнъж той отвори вратата.

— Излизай! — нареди ми на арабски.

С облекчение установих, че ме бе взел за местен човек.

— От кой манастир си? — попита той.