Т. Лърнър - Сфинксът

Огледах внимателно новите карти, двете напречни сечения, дадени в резултат на сеизмичните данни, и сателитната снимка. Промяната в геоложката структура беше очевидна. Съвсем ясно се виждаше седловината, в която между скалистите пластове се криеха нефтът и газът. Беше изключително странно, че това нефтено находище не е било открито до този момент. Но още по-странното беше, че в него имаше два резервоара. Беше риск, но интуицията ми подсказваше, че трябва да го поема. Вече бях почти напълно убеден, че съществува връзка между нефтеното находище и астрариума. Може би щях да разбера нещо повече за устройството, ако го занесях на самото находище. Може би то дори щеше да спре да работи. Взех решение.

— Искам да се срещна с този човек, преди да реша дали мога да му се доверя — заявих на Мустафа. — Срещата трябва да стане през следващите три дни в някоя сигурна къща, а аз ще трябва да пътувам под прикритие.

Тъмното лице на Мустафа просветна от вълнение.

— На срещата ще присъстват само най-необходимите хора. Господин Уалиф от Египетската правителствена петролна агенция (ЕППА), ние с теб и господин Именанд. Уалиф е самата дискретност, а ЕППА не може да не бъде представена, нали в крайна сметка ще извършваме проучвания върху тяхна земя.

— Съгласен съм. Но не съобщавай на Уалиф къде се намирам в момента. Изобщо не казвай нищо конкретно и в последния момент избери къщата, в която ще се срещнем.

— Разбирам.

Очевидно нищо не разбираше, но не му и трябваше.

— Междувременно искам дискретно да разбереш кои сондажни кули са свободни и да потърсиш добри сондьори. Искам всичко да е готово и да започнем проучванията веднага, щом успеем да се споразумеем с Именанд. Наемането на работниците оставям на теб.

— Няма проблем.

— Чудесно. Утре тръгваме към находището.

— Утре?

— Нямам никакво време, Мустафа — отвърнах мрачно.

Показах на Мустафа килиите за посетители на манастира, обясних му къде да отиде да вечеря и съобщих на игумена, че си тръгвам още утре заедно с госта ми. Вече се стъмваше, когато се прибрах в килията си. Бях доволен, че можех да си отдъхна на спокойствие. Затворих вратата, разопаковах астрариума и го поставих на пода.

Имах чувството, че стои там и ме наблюдава злобно. Отново ужасно ми се прииска да го унищожа, да го запратя по дяволите. Но как щеше да ми помогне това? Доколкото знаех, датата на смъртта ми щеше да остане непроменена дори и след унищожаването на механизма.

Включих магнитометъра. Беше ми много любопитно каква е силата на магнитното поле на астрариума. Поставих ръка на лоста и в този момент се поколебах. Ученият в мен отчаяно искаше да получи някакво емпирично обяснение. Може би механизмът работеше на квантово ниво и предизвикваше нелокални ефекти? Едновременно с това ме тревожеше вероятността да докажа, че устройството има необичайни физически свойства, особено като се има предвид, че нямах представа какви материали са били използвани при създаването му. Дори и да успеех да докажа, че механизмът имаше влияние върху околната среда, как щеше да ми помогне това да спра действието му?

Насочих магнитометъра към астрариума. Детекторът издаде пронизителен звук и стрелката силно се отклони. Никога не бях отчитал такива високи резултати. Не знам какви сплави са били използвани в конструкцията на този механизъм, но със сигурност никога не бях виждал подобно нещо. Нещо повече, магнитното поле се беше усилило значително, откакто пристигнах от Лондон, дори от момента, в който дойдох в манастира. Каква би могла да е причината за това? Дали имаше нещо в скалите наоколо? Каквато и да беше причината, мощта на механизма нарастваше и сега повече от всякога той ми приличаше на живо същество. Този факт не ми подейства никак успокоително.

Разопаковах уаза, усетих студения метал в потната си длан. За миг се поколебах, след това взех решение. Ще опитам отново. Вкарах ключа в механизма и се опитах да завъртя дисковете, така че да променя датата. Стрелката не се преместваше. Усетих, че ако напъна още малко, ключът ще се счупи. Отказах се, отново обхванат от необясним страх. Стрелката показваше, че ми оставаше да живея малко повече от три дни. Седнах, почти се задуших от обзелата ме паника. Не знаех какво да правя. Единственото, което исках в този момент, бе да се отърва от това нещо и да се върна към останките от предишния си живот.

Някой леко почука на вратата. Не му обърнах внимание. Един млад монах извика отвън: