Т. Лърнър - Сфинксът

Отново погледнах към тетрадката, струваше ми се, че датата на смъртта ми е изписана там някъде, между странните букви.

— Споменава ли се някъде как може да се унищожи астрариумът или поне къде трябва да бъде положен за вечни времена?

Монахът ме погледна, погледът му беше едновременно озадачен и любопитен.

— Няма нищо такова, приятелю. Споменава се само, че „небесната кутия“ е свещен предмет и принадлежи на боговете, по-точно на Изида. Но не се плаши, това е само легенда. Мит. Аз самият не вярвам в силата на подобни предмети.

И той внимателно положи ръка върху рамото ми. Опитах се да приема жеста му като окуражаващ.

— Не мога да повярвам, че пророкът Моисей го е използвал, за да раздели водите на Червено море. На пророка не му е била необходима магия. Господ е бил с него — завърши отец Мина простичко, след това се усмихна блажено.

Вечерта си легнах рано, след като преди това наблюдавах как слънцето залезе зад древната кула. Питах се дали и аз, също като стотиците монаси, които са си задавали този въпрос преди мен, не трябва да застана на пост на върха на кулата и да наблюдавам пустинята за нежелани гости.

Въздухът бе започнал да изстива и сухият пустинен вятър довяваше шумовете на съседното село. Чуваха се децата, които си играеха, внезапно изсвирване на клаксон, някакво далечно радио. Имах чувството, че тук, зад стените на тази крепост, времето е спряло и продължава да се движи само в мрачния съвременен свят.

Върнах се в килията си. Астрариумът беше опакован и скрит. Щях да изчакам до сутринта, за да разбера дали дисковете все още се движеха към датата на смъртта ми. Разгънах дюшека, строполих се върху него и заспах, без да сънувам.

През следващите два дни упорито се опитвах да прочета превода на отец Мина на тетрадката на Сонини. Търсех дори и най-малкия знак, който можеше да ми помогне да науча още нещо за астрариума. Това ми помагаше да не се поддавам на паниката, нарастваща с всеки изминал ден, който ме приближаваше към датата на смъртта ми. Реших, че ако не открия нещо, което да ми покаже как да спра астрариума, тогава нямаше да имам никакъв избор. Щеше да се наложи да се върна в Александрия и да задам въпроса директно на Хермес и Амилия, а може би дори и на Хю Уолингтън. Тази перспектива не ми допадаше особено много.

Тетрадката не съдържаше почти никаква нова информация, освен изводите, които Сонини беше направил за устройството на механизма, но забелязах бележка под черта, която привлече вниманието ми. Думите „Ame“ и „Ombre“, които на френски означават „душа“ и „сянка“, бяха изписани до петте елемента, които според древните египтяни изграждат човешката душа. Сонини беше поставил двете френски думи в квадрат, който на мен лично ми приличаше на затвор. Така душата и сянката като че ли пляскаха с криле и се мъчеха да излязат от клетката си. Най-вероятно Сонини просто си беше драскал нещо, но ми се стори странно да си представя френският естествоизпитател, наведен над тетрадката си и с перо в ръка да си драска, потънал в мисли. Този дребен детайл много ме разтревожи. Имаше нещо злокобно в квадрата и образът му не преставаше да ме преследва. Като изключим това, срещата ми с отец Мина не бе разкрила пред мен почти нищо ново.

Неочаквано мислите ми бяха прекъснати от един млад, плах монах, който дойде да ми съобщи, че гостът ми Мустафа Сахеер е пристигнал в манастира.

Отидох да посрещна Мустафа при портите и двамата занесохме в килията ми магнитометъра, който го бях помолил да вземе със себе си.

След като се озовахме сами в малката ми килия, Мустафа избърса потното си чело с края на джелабата си и ми се усмихна широко.

— Отдавна знаех, че си луд англичанин, но никога не съм предполагал, че си чак толкова луд. Наистина много приличаш на копт. Нямаше да мога да те позная.

— И ти много приличаш на фелах.

Досега бях виждал Мустафа облечен само в западни дрехи или в гащеризон. Въпреки етническата си принадлежност възпитаникът на Кеймбридж очевидно не се чувстваше комфортно в джелабата.

— Това поне е традиционното облекло на моя народ, докато ти… — За момент той се запъна и след това продължи: — Само ако знаеш какви неща трябваше да измислям, за да те извиня пред шефовете на компанията. Според тях ти си се побъркал от мъка. Добре че имаш такава безупречна репутация.

— Моля те, не ми задавай никакви въпроси — предупредих го аз. — Магнитометърът ми трябва само за един ден. Утре можеш да го вземеш обратно със себе си. Сигурен ли си, че никой не те проследи дотук?