Т. Лърнър - Сфинксът

Игуменът запали керосиновата лампа и тя засвети с бяла светлина, хвърляйки дълги сенки върху свода на тавана.

— Сутрешната молитва е в четири и половина, закуската е в седем и половина в трапезарията. Храним се съвсем просто с хляб, маслини, сирене и плодове. Ще се видим там — заяви той и остави лампата до дюшека.

— Много благодаря. Бих искал да говоря с отец Мина колкото е възможно по-скоро. Той тук ли е?

Игуменът се усмихна тайнствено, може би знаеше какви са намеренията ми.

— Ще се видиш с него на закуска.

Изпитах огромно облекчение, явно отец Карлото добре си бе свършил работата.

— А какво да направя, ако се наложи да изпратя от тук съобщение на някого? — попитах, като си спомних за Мустафа.

— Имаме вестоносци, които през цялото време пътуват в различни посоки. Бедуините също пренасят писмата ни.

— Трябва да се свържа с един човек в „Абу Рудиз“ на Синайския полуостров.

— Мисля, че утре от тук ще мине един керван. Предлагам ти да използваш времето и да се наспиш, за да можеш да възстановиш както физическите, така и духовните си сили. Отец Карлото ми каза, че ще останеш при нас една седмица, така ли е?

— Може би дори по-малко, ако успея да измисля как да стана невидим — опитах се да се пошегувам.

— Нека бъде седмица — отвърна абатът. — Ще ни е трудно да те задържим при нас по-дълго време. Времената са несигурни, господин Уорнок, дори тук, в пустинята, усещаме отзвука от действията на президента Садат, дано Бог да го пази.

След като абатът си тръгна, написах писмо на Мустафа, в което го молех да ме посети в манастира, колкото е възможно по-скоро. След това внимателно разопаковах астрариума. Чух слабия звук от движението на бронзовите зъбчати колела. Механизмът продължаваше да работи, а стрелката, показваща датата на смъртта ми, не бе помръднала. След тази нощ теоретично ми оставаха още шест дена живот.

Обхвана ме гняв. Бях толкова отчаян, че ударих с юмрук твърдия дюшек, после още веднъж и още веднъж. Металният пепелник, поставен до лампата, подскочи на пода, след това се изтъркаля и се залепи за астрариума. Спрях, бях удивен и ужасен. Извадих една безопасна игла от расото си и я оставих наблизо. Тя се придвижи към астрариума и се залепи за него. Протегнах към него ръка и усетих, че нещо дърпа венчалната ми халка, като че ли някакви невидими пръсти се опитваха да ми я отнемат. Отместих бързо ръката си. Определено бях склонен да си представя, че астрариумът се е превърнал в една твърде злобна личност. „Не ставай глупак — казах си аз, — просто магнитните свойства на механизма са се усилили.“

Опаковах астрариума и внимателно го сложих на пода в нишата. След това, без да си правя труда да се събличам, легнах на твърдия дюшек и вперих поглед в свода над себе си.

Започнах да обмислям научните възможности за измерване на промяната в магнитните сили на устройството. Дълго разсъждавах върху тази възможност, като се опитвах да съставя диаграма на елементите на механизма, които бях идентифицирал до този момент. Нищо смислено не излезе от това. Мислите ми се насочиха към последните думи на игумена и се зачудих какво ли е научила Рейчъл за тайната среща на високо ниво, за която ми спомена. За нова мирна инициатива ли ставаше въпрос? Древната общност, в която по стечение на обстоятелствата се намирах в момента, от векове насам е била част от този исторически конфликт. Понятието мир тук беше почти непознато. Бях страшно уморен, но в същото време не можех да заспя. Въртях се дълго, докато най-накрая потънах в неспокоен сън.

Когато се събудих на следващата сутрин, разбрах, че вече съм пропуснал закуската. Наплисках лицето си на умивалника и скрих астрариума в шкафа под него. Чувствах се в безопасност зад дебелите стени на манастира и безпокойството от предишната нощ беше започнало да ме напуска. След това бързо преминах през прохладните сводести коридори и излязох на двора, където ме заля ослепителната слънчева светлина. Намирах се точно пред църквата на манастира. Тя представляваше сграда с няколко кубета от светъл камък, имаше висок сводест вход, вдясно от който се виждаха четири по-малки свода, всеки с изрисуван прозорец от пода до тавана. Заобиколих черквата и се озовах в централния двор. По пътя минах покрай останките от една мелница, покрай един гълъбарник и кладенец. Срещу черквата се намираше градината, в която растяха няколко реда нарове, маслинови дръвчета и различни зеленчуци. Млади монаси работеха в нея. Попитах единия от тях къде мога да хапна нещо за закуска, той откъсна един нар и ми го подхвърли с усмивка. След това на силен диалект ми обясни, че мога да отида в трапезарията, където най-възрастните монаси закусват по-късно от останалите.