Т. Лърнър - Сфинксът

Отец Карлото се върна в стаята и прекъсна мислите ми. Рейчъл го последва.

— Разговарях с абата от манастира „Свети Паисий Велики“ — каза той. — Можеш да тръгнеш към Уади Ел-Натрун с група поклонници още този следобед. Стига само да си готов да продължиш да играеш ролята на монах — пошегува се той.

Поблагодарих му и се обърнах към Рейчъл. Странно колко близка я чувствах, въпреки дългия период, през който не се бяхме виждали и въпреки неочакваните ни сексуални забежки. Видях тревога в очите й.

— Само на няколко часа път с кола е — говорех по-бодро, отколкото се чувствах. — Няма да е толкова трудно да ми изпратиш съобщение, ако се наложи, нали така, отче?

— Разбира се.

— Пази се — каза тя. — Трябва да се върна в хотела. Имам сведения, че се подготвя тайна среща на високо равнище и че тя е свързана с последните нападения. Трябва да проследя какво става.

Видя изражението ми и се опита да ме успокои:

— Не се тревожи, мога да се грижа за себе си. Ще се свържа с теб след няколко дни.

После ме прегърна бързо и в този момент се почувствах в пълна безопасност.

Откритият военен камион се носеше с гръм и трясък по пътя през пустинята към Уади ел-Натрун. Бяхме общо десет души, сгушени в задната част на камиона. Едно семейство, тръгнало към манастира, за да кръсти пищящото бебе, което татко му грижовно бе гушнал, петима новоподстригани монаси, които изглеждаха ужасно тържествени и сериозни с едва наболите си бради, и аз самият. Споделяхме каросерията с една изпаднала в паника коза, четири кокошки със завързани крака и един петел, който пронизително кукуригаше всеки път, когато камионът попаднеше в дупка. Беше изтощително петчасово пътуване от Александрия. Разполагахме само с едно брезентово платнище, което да ни пази от следобедното слънце, и не спряхме нито веднъж, поне да пием вода.

Не разговарях с никого, страхувах се акцентът ми и сините ми очи да не ме издадат. Тъй като бях по-възрастен от останалите монаси, те се отнасяха към мен с уважение и приеха мълчанието ми като знак на религиозна отдаденост. Бях сложил астрариума в една торба от зебло, която бях оставил между краката си. Наблюдавах пейзажа покрай нас и за кой ли път анализирах поредицата от странни събития, случили се след завръщането ми в Александрия. Появата на Мосри по време на лекцията на Амилия, Хю Уолингтън и връзката му с Мосри и принц Маджид, после гласа на Хю, който чух в бръснарницата, тайнственото ново нефтено находище, земетресението, смъртта на Йоханес, дори картината на надигащите се води на Червено море. Всичко това се сливаше в съзнанието ми и образуваше колаж от образи и факти, които бяха част от една твърде сложна история. Кое от всичко това беше действителност и кое не? Надявах се, че отец Мина ще може да ми даде малко повече информация.

Думите на отец Карлото бяха твърде неясни, защото не искаше да предаде доверието на Изабела, разкривайки съдържанието на изповедта й. Аз бях сигурен, че той ясно схващаше какво става и можех само да се надявам, че отец Мина ще ми каже нещо, с което да ми помогне в разплитането на загадката. Във всеки случай седмицата, която щях да прекарам в манастира, щеше да ми даде достатъчно време, за да преценя каква да бъде следващата ми стъпка. Най-накрая люшкането на камиона ме приспа и така минаха последните няколко часа от пътуването ни. Стреснах се и се събудих, когато камионът спря.

Манастирът „Свети Паисий Велики“ се очертаваше на фона на звездното небе с кулите си, завършващи с кубета с коптски кръстове върху тях, с високите си стени и кулата, построени с цел да бранят манастира от нападенията на съседните берберски племена. Около кулата се въртяха птици, привлечени от насекомите, които танцуваха на светлината на прожекторите, все едно някаква невидима сила ги държеше там.

Камионът спря пред северната порта. Двама монаси отвориха портата и ние уморено слязохме от камиона. Един възрастен мъж облечен в малко по-пищно расо се приближи към мен и ми протегна ръка. На широкото му лице се разля усмивка. Това беше игуменът.

— Добре дошъл. Моля, последвай ме.

Заведе ме в една монашеска килия с извити стени от пясъчник и тесен висок прозорец. На пода беше постлан дюшек. Имаше още молитвено килимче и керосинова лампа, поставена до дюшека. В ъгъла имаше умивалник с кана вода и малък шкаф под него. Видя ми се твърде странно, че до лампата беше оставен голям метален пепелник, предполагам, само за удобство на гостите. На отсрещната стена имаше ниша с голям дървен кръст. Очите на изобразения върху него Христос гледаха нагоре.