Т. Лърнър - Сфинксът

— Мога да се сетя поне за една причина.

В съзнанието ми изплува моментът, когато аз самият нагласих дисковете на астрариума така, че да показват рождената ми дата, а гласът на Амилия, която твърдеше, че устройството може да се използва както с добри, така и с лоши намерения, все още кънтеше в ушите ми. Рейчъл позна по изражението ми какво имах предвид, очевидно и тя бе достигнала до същия извод.

— Да не искаш да кажеш, че…

— Рейчъл, носят се легенди за това, че астрариумът е могъщо оръжие, което може да преобръща съдбата на човек. Той може да бъде използван и като политически символ, с него може да се злоупотреби…

— Ако е и вярно, че Моисей го е използвал, за да раздели водите на Червено море — прекъсна ме тя скептично.

— Няма значение дали това наистина се е случило или не, стига хората да вярват в него, а принц Маджид определено вярва. Той е напълно убеден, че астрариумът е способен да убива.

— Искаш да кажеш да убива в буквалния смисъл на думата? Откъде знаеш това, Оливър?

— Аз самият съм го използвал. Само че в моя случай той произнесе присъдата си над мен и над глупавия ми опит да го предизвикам, като ми посочи датата на собствената ми смърт.

Рейчъл ме изгледа втренчено.

— Оливър, ти си учен, знаеш, че това е невъзможно.

Думите й прозвучаха по-скоро като въпрос, отколкото като заключение. Не й отговорих нищо. Сетих се отново за стрелката, сочеща смъртта с изображението на Сет на върха й и за това, че тя беше посочила датата на собствената ми смърт. Рейчъл поклати глава и след това извади един вестник от чантата си.

— Искам да ти покажа това тук — каза и ми подаде един брой на „Ню Йорк Таймс“. — От вчера е. Ти нали работиш за „Гео Консалтънси“?

Хвърлих поглед към първата страница на вестника.

— Сигурно ще ти е интересно да погледнеш какво пише на страница пета — заяви тя и разгърна вестника.

Заглавието на статията гласеше: Петролен бос умира по време на полет . Изчетох внимателно какво пишеше по-надолу:

Миналата нощ Йоханес Ду Воор, изпълнителен директор на „Гео Консалтънси“, най-голямата независима геофизична компания в петролната индустрия, почина от инфаркт на шейсетгодишна възраст по време на полет с хеликоптер на север от Кейптаун. Акциите на компанията се сринаха още същата вечер, тъй като не е ясно кой ще бъде следващият й собственик и ръководител. Ду Воор не остави никакви наследници…

Бях шокиран.

— И това се е случило в нощта на експлозията, така ли?

При други обстоятелства щях да реша, че причината за смъртта на Ду Воор е системното му преяждане, както и стресът, на който беше подложен, но нещо в това съвпадение силно ме смути. Рейчъл ме погледна право в очите.

— Това е чисто съвпадение, Оливър, нищо друго. Разбра ли?

Седнах, бях объркан и разтревожен. Йоханес заемаше толкова огромно място в живота ми, че просто не можех да повярвам, че е мъртъв.

Започнах да се обличам.

— Трябва да намеря телефон.

— Не можеш да излезеш навън — каза Рейчъл и ме стисна здраво за ръката. — Не е безопасно.

— Досега късметът беше на моя страна — заявих и й посочих расото.

— Ще те открият рано или късно. Трябва да напуснеш града.

Изведнъж откъм бръснарницата долетяха виковете на някакви мъже. Единият от гласовете се извисяваше над всички останали — беше плътен, груб и изпълнен с агресия. Не можех да го сбъркам.

Рейчъл ме погледна с широко отворени от ужас очи. Направих й знак да мълчи, грабнах раницата с астрариума и тихо се приближих до прозореца. Рейчъл ме следваше по петите. Пред нас се простираха покривите и терасите на съседните къщи, тук-там се виждаха въжета с окачено по тях разноцветно пране.

Гласовете под нас станаха още по-силни, над всички се извисяваше гласът на мъжа, който говореше английски, Стреснах се, когато разпознах начина, по който сечеше думите. Хю Уолингтън. Значи той наистина беше в Египет. Потиснах страха си и с решителен жест отворих прозореца. Сега вече чувах и гласа на Абдул, който спореше с мъжете. Нищо не можех да направя за него, освен да изчезна и да се надявам, че той ще съумее да се справи със ситуацията. Измъкнахме се бързо през прозореца и спуснахме щората зад нас. Започнахме да се придвижваме на четири крака, като първо безшумно минахме по керемидения покрив на съседния магазин, а после продължихме нататък, без да се обръщаме назад. Усещах как кръвта шуми в ушите ми и чувах тежкото дишане на Рейчъл зад мен. Очаквах всеки момент някой да допре дулото на пистолет в гърба ми. Изведнъж усетих, че някой ме дърпа за ризата и се извърнах. Рейчъл прокара потната си ръка през челото си и ми посочи нещо наляво. Една пожарна стълба, която водеше към оживената пазарна улица, беше закрепена едва-едва за съседната стена. Плъзгайки се по стъпалата, ние успяхме да се доберем до долу и в същия момент бяхме погълнати от едно сватбено шествие, което завиваше по тясната уличка. Въздухът се изпълни с оглушителната какофония на барабаните и свирките, гостите танцуваха като луди около младоженеца и забулената младоженка, понесени на боядисани в златно тронове.