Т. Лърнър - Сфинксът

Деловият тон на Хермес, както и непоклатимата му вяра в автентичността на астрариума бяха започнали сериозно да ме тревожат. Усещах, че устройството вече контролира живота ми, но някаква част от мен все още иска да вярва, че всичко това се е получило в резултат на ужасната комбинация от събитията в последно време, мъката и многото безсънни нощи. Поколебах се, след това прецених, че няма да ми навреди особено много, ако споделя с Хермес още някои подробности.

— Показа се и втората стрелка, но това нищо не означава, а ако погледнем буквално, датите могат да се отнасят за преди повече от две хиляди години.

Свих рамене, опитвах се да изглеждам съвсем безразличен.

— Колко ти остава? — настоя Хермес.

— Осем дни.

— Аз мога да го спра, Оливър — заяви той и ме погледна настойчиво.

— Изабела не успя да го спре.

— Когато откри механизма, вече беше твърде късно. Знаеш това много добре.

— Единственото, което знам, е, че информацията за астрариума, с която се сблъсквам, е толкова странна и ми се струва толкова непонятна, че имам чувството, че започвам да губя разсъдъка си.

Усетих се, че започнах да говоря доста официално, и осъзнах, че по този начин се опитвам да прикрия нарастващия си ужас. Бях преследван от две различни групи, всяка от които нямаше да се спре пред нищо, за да ми отнеме астрариума, но сега и самият астрариум ме бе взел на прицел.

— В момента, в който ти, убеденият материалист, който твърди, че светът се състои от тухли и хоросан, завъртя диска така, че да показва рождената ти дата, разкри истинските си скрити страхове — продължи Хермес замислено. — Започна непохватно да бърникаш магическия предмет, сътворен от други, и сега механизмът ще определи съдбата ти. Аз мога да те спася. Дай ми астрариума.

Гласът му бе преминал в хипнотичен ритъм, пред очите ми се появиха сини петна, които се променяха в бледовиолетово. В стаята беше топло и слънчевите лъчи огряваха ниската стъклена масичка, една голяма муха бръмчеше по прозореца. Облегнах се на възглавниците и затворих очи. Пълното изтощение, предизвикано от събитията от последните дни, се превърна в блестяща пулсираща топка и се понесе към върха на черепа ми. Колко лесно можеше да бъде всичко — щях да дам астрариума, да се върна в „Абу Рудиз“ и да се опитам да намеря инвеститор, с когото да разработим новото нефтено находище. Така щях да се върна към нормалния си живот. Блестящата топка бе ослепително бяла, след това стана тъмночервена и започна да кърви. Появиха се огромни капки, които първо заеха формата на сърцето на Изабела, а след това започнаха да приличат на яркочервените устни на Рейчъл. Изправих се и с мъка отворих очи.

— В лекцията си Амилия спомена, че Нектанебо е изчезнал мистериозно. Какво наистина се е случило с него в края на управлението му? — попитах аз.

— Ето че започваш да използваш интуицията си, Оливър — каза Хермес и ми кимна неохотно.

— Така ли?

Той се усмихна снизходително.

— Официално Нектанебо престава да управлява страната през 343 година преди Христа, когато персийският генерал Окус напада Пелусиум. Според Диодор последвали масови кланета и други зверства и фараонът бил принуден да напусне гранитния дворец, който построил в родния си град Бехбейт ел-Хагар…

— Значи Нектанебо е изчезнал?

— Според неофициалните хроники той е избягал към Южен Египет или към Етиопия. Интересното е, че през всичките хиляди години празната му гробница никога не е била нападана, сякаш нарочно е била оставена недокосната в очакване на неговото завръщане.

— Но каква връзка има това с астрариума?

— Не му е свършил никаква работа като инструмент за предсказания, както сега и на теб, защото не е съумял да го контролира. Строго погледнато, астрариумът не може да има господар и именно поради това е толкова опасен.

— Но какво се е случило с фараона? Астрариумът не е ли предсказал смъртта му?

— Точно в това се състои голямата мистерия. Нямаме никакви писмени сведения за смъртта му и има хора, които твърдят, че той е още между живите.

Някои хора вярват, че той е жив и до ден-днешен , спомних си думите на Хю Уолингтън. Разбира се, тази хипотеза беше абсурдна, но странното беше, че и двамата бяха изказали подобно предположение, използвайки почти едни и същи думи.

— Знаеш, че това е невъзможно — отвърнах троснато, опитвайки се да държа разговора под контрол. — Астрариумът не може да те направи безсмъртен.

— Не може ли? — попита ме Хермес с усмивка.