Т. Лърнър - Сфинксът

Покорно извърнах глава, макар да се изненадах, че Хермес е толкова срамежлив.

— След лекцията отидох в катакомбите в Ком ел-Шугафа, по-скоро бях отведен там.

Опитах се с крайчеца на окото си да разгадая изражението на Хермес. Държеше се съвсем непринудено и при това мисля, че не се опитваше да ме заблуди.

— Те са твърде съвременни и не отговарят на археологическите ми интереси.

Изправи се, увит в халата си, и мушна крака в кожените си пантофи. Очите му бяха очертани с черен грим, а върху сбръчканата кожа на бузите му се виждаха две петна от руж.

— Всичко, сътворено след първи век от новата ера, е имитация на произведенията от по-ранните епохи.

— Съвременни или не — продължих аз, леко обезпокоен от очевидното му безразличие, — станах свидетел на възстановка на ритуала по претеглянето на сърцето. Дори бях принуден със сила да участвам в него, бях дрогиран и подложен на унижения. Ти случайно да беше сред присъстващите? — попитах и го погледнах право в очите.

Хермес въздъхна тежко.

— Това е интересно твърдение — заяви и отвърна на погледа ми. — И коя роля ти беше отредена?

— Тази на Озирис.

— Богът на отвъдното царство. Мисля, че много ти подхожда, като се има предвид, че си геофизик. Ако си спомняш, предупредих те, че в живота ти ще започнат да се случват много интересни събития. Ела — каза той и ме поведе обратно към хола, където върху ниската масичка ни очакваха две чашки с турско кафе, над които се носеше пара. — И те търсеха астрариума, нали така? Предполагам, че просто са искали да те сплашат по този начин.

Хермес започна да разбърква кафето си. Аз останах загледан в боядисаните му нокти. Чудех се защо извивките на гласа му ми се струваха толкова познати. Дали и той не бе участвал в ритуала? Може би бях сбъркал, като бях решил, че Хю Уолингтън изпълняваше ролята на Хор. Точно в този момент Хермес вдигна чашката си, ръкавът на халата му се повдигна и оголи ръката му, не забелязах никаква татуировка. Освен това нямах никаква причина да подозирам Хермес. Вече му бях доверил тайната за астрариума, с което практически бях оставил живота си в ръцете му. Но въпреки това той не бе дал конкретен отговор на въпроса ми.

— Дай ми инструмента — продължи той. — Знаеш, че е опасен. Ще попаднеш под въздействието му или онези, които го търсят, ще те унищожат.

— Вече е твърде късно — изсмях се горчиво. — Той не само отне живота на мой приятел и ме превърна в беглец, но ме накара да започна да виждам знаци навсякъде, всички имащи отношение към този глупав механизъм. Имам чувството, че изцяло обсеби живота ми.

Хермес се закикоти силно, след което се закашля.

— Вие западняците си мислите, че можете да контролирате времето, че то може да се измерва в математически единици, че светлината се движи с една и съща скорост навсякъде и че всичко в тези четири измерения е очевидно и окончателно. Тази играчка от времето на фараоните те накара да се събудиш. Колкото по-рано признаеш това, Оливър, толкова по-добре.

— Предпочитам да живея в свят, изграден върху твърди, разбираеми факти. Ако щеш, такова ми е и образованието.

— Тогава си иди в Англия, върни се при сивото небе и тухлените къщи, при монотонния живот на търговските дружества, където боговете не играят никаква роля, и остави астрариума на някой друг. — Хермес отпи от кафето си и се намръщи. — Уста! Кафето не е достатъчно силно! — извика и отново се обърна към мен: — Астрариумът е посочил датата на смъртта ти, прав ли съм?

Изгледах го изненадано. Той видя погледа ми, усмихна се и зачака. Никак не ми се искаше да му отговоря, не само заради подозренията, които изпитвах, но и защото някак си ми се струваше, че колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-лесно щях да се измъкна от контрола, който механизмът упражняваше върху мен. Хермес наблюдаваше лицето ми с интерес.

— Знаеш историята на механизма, Оливър. Астрариумът е неустоимо оръжие за онези, които искат да направляват събитията около себе си. Той може да промени хода на историята и вече го е правил — въздъхна той. — Но ти се държа глупаво. В желанието си да подчиниш всичко на логиката си предизвика мощта на механизма.

— Може би си прав — отвърнах аз кратко. Все още ми се искаше да не разкривам пред него какво в действителност бях направил.

— Нищо не приемате за вярно, докато не бъде доказано, това е ахилесовата пета на вас, учените. Нютоновият емпиризъм ще разруши света. Астрариумът наистина съществува, Оливър, независимо дали можеш да го докажеш, или не, и той ще произнесе присъдата си за теб. Древните египтяни вярвали, че някои материали носят в себе си това, от което е изградена душата, или казано със сухите научни термини, носят електромагнитни трептения или силови полета. Те използвали тези материали, за да създадат свещени предмети, а после чрез заклинания им вдъхвали живот. Колко още ти остава според астрариума?