Т. Лърнър - Сфинксът

— На шести ноември ли?

— Точно тогава. Хората бяха изплашени, не знаеха какво да очакват. Улиците бяха празни, всички млади египтяни бяха отишли на гарата, за да се запишат като доброволци в армията. В това време европейците се бяха заключили във вилите си. Въпреки това Джовани и приятелите му отидоха в катакомбите.

— Ти последва ли ги?

— Изабела беше с тях. А моето сърце беше със сестра ми.

Ашраф скри лицето си в ръце, съкрушен от мъка. Адел го погали по главата и след няколко секунди Ашраф си възвърна самоконтрола и продължи:

— Качих се на велосипеда си и последвах колата им. Карах по празните улици, движех се бързо, но гледах да спазвам дистанция от тях. През цялото време се опитвах да съм близо до Изабела. Когато пристигнах се ориентирах по гласовете им и ги последвах надолу в тунелите. Светлините на факлите проблясваха по стените като огньовете на ада, заклинанията им звучаха така, сякаш идваха от някакви демони.

Ашраф прокара ръка през лицето си, пръстите му трепереха. Адел хвърли поглед към жена си и й направи знак да напусне стаята. Тя излезе, дългите поли на робата й прошумоляха след нея. Ашраф отпи от ментовия си чай.

— Там бяха всичките, осем-девет на брой, застанали върху нещо като сцена. Всички бяха като старите богове с глави на животни. Виждал съм ги в книгите на Джовани, които държеше в кабинета си. Спомних си името на Хор, защото исках да приличам на него. Само че Изабела беше там полугола и носеше в ръка едно сребърно блюдо с някакъв къс месо върху него. Искаше ми се да я извикам, но нещо ме възпря. Знаех, че в момента се извършва нещо нередно, но ужасно се страхувах. На сцената стоеше огромна везна и Изабела постави в едното й блюдо това, което носеше в ръцете си. Всички стояха и наблюдаваха мълчаливо. Приличаха на статуи с маските върху лицата си. Разпознах Джовани, но лицата на останалите бяха скрити. И тогава…

Лицето му стана съвсем безизразно при последвалия спомен.

— Какво стана тогава? — подканих го аз.

— Чу се ужасен писък. Появи се самото зло и силуетът му се очерта върху стената.

Нямаше нужда да задавам повече въпроси, а и не исках. Бях виждал този силует със собствените си очи, както в катакомбите, така и в края на стрелката на астрариума, която сочеше датата на смъртта ми. Опитах се да прикрия побилите ме тръпки и протегнах ръка, за да му благодаря. Неговата ръка също трепереше, но той здраво стисна моята, сякаш за да си даде кураж. Изправих се и си тръгнах. Тъкмо прекрачвах прага на вратата, когато Ашраф ме спря:

— Онзи млад египетски офицер, който трябваше да национализира фабриките за памук, беше убит от англичаните на следващия ден, на седми ноември. Може би магиите на Джовани имаха нещо общо с това, а може и да не беше така. Единственото, което знам, е, че те разбудиха злото и се опитаха да го използват в своя полза. Попитай за това суданеца.

— Кой суданец? — погледнах го съвсем объркан.

— Египтологът, приятелят на Джовани. По онова време беше все в къщата.

Уста, младият компаньон на Хермес, отвори вратата. Бутнах го и влязох вътре.

Холът беше празен, цветните възглавници бяха разхвърляни по пода, а наргилето все още димеше. Някъде от вътрешността на апартамента Хермес извика на компаньона си. Тръгнах по посока на гласа му.

В центъра на спалнята се намираше огромно ниско легло, покрито с мрежа против комари. През тънката мрежа забелязах, че Хермес лежи, свит на една страна, а лицето му върху възглавницата беше пожълтяло. Голият му гръб ми изглеждаше странно женствен. Влязох в стаята, изпълнена с натрапчивия мирис на одеколон. От грамофона се носеше гласът на Едит Пиаф, който веднага извика в мен асоциация с Париж и колкото и да е странно, с мириса на дъжд.

— Кой е? — попита Хермес.

Надигнах леко мрежата против комари и отговорих:

— Оливър Уорнок.

Хермес се стресна и побърза да се покрие с копринения си халат, на който, колкото и да бе странно, беше щамповано мечето Падингтън 13 13 Мечето Падингтън е класически детски герой в английската литература. — Б.пр. . Посребрената коса на египтолога висеше на кичури чак до гърба му, а кожата му блестеше от крема, нанесен върху нея.

— Болен ли си? — попитах аз.

— Просто съм изморен, скъпи приятелю, нищо повече. Трябваше да присъствам на нощно бдение по повод смъртта на един мой близък, а вече съм прекалено стар за такива неща. Моля те, обърни се и не ме гледай — добави той и понечи да стане от леглото.