Т. Лърнър - Сфинксът

— Ще ти разкажа по-късно. Сега трябва незабавно да говоря с Франческа.

— Тя си почива, напоследък не е добре.

Минах покрай иконома и се отправих към вътрешната част на къщата. Възрастната жена седеше в едно голямо кресло пред отворения френски прозорец, в скута й лежеше стар албум със снимки. Продължи да се взира безизразно напред, въпреки че се доближих до нея.

— Франческа, миналата нощ бях дрогиран и принуден да участвам във възстановка на древноегипетски ритуал — казах й направо, ядосан, че не ми обърна никакво внимание.

Франческа не ми отговори.

— Това ли е била принудена да преживее Изабела като дете? Това ли е откаченият национализъм, в който е вярвал Джовани — смесица от вуду магия и лоша театрална постановка?

Усетих една ръка върху рамото си. Стреснах се и рязко се извърнах. Адел застана между мен и господарката си.

— Господин Оливър, госпожата не може да ти отговори. Опитвах се да ти кажа, че получи удар и сега е парализирана. Но синът ми Ашраф е тук в Александрия и мисля, че той ще успее да ти помогне.

Бях силно изненадан, хвърлих още един поглед към възрастната дама, която продължаваше да се взира безизразно пред себе си.

— Съжалявам, Франческа.

Икономът живееше в една пристройка в задната част на вилата. Тя се състоеше от спалня и кухня, служеща и за хол. На стената редом с портрета на Насър беше закачена снимка на Ашраф по време на дипломирането му. Седнах на края на дивана, все още покрит с найлона, с който е бил купен. Чух отвън гласа на Адел, който поздравяваше сина си.

Ашраф влезе, беше облечен в традиционни дрехи, синината на челото му беше получена в резултат на многото часове, прекарани в молитва в джамията. Това беше знакът, по който се разпознаваха истинските вярващи. Почудих се какво би си помислила Изабела за религиозната отдаденост на приятеля си от детинство. Той ме посрещна и сърдечно се ръкува с мен.

— Дано мирът те спохожда навсякъде.

— Тебе също — отвърнах аз.

Той седна на един кухненски стол срещу мен. Съпругата на Адел се появи като безмълвна сянка и му поднесе ментов чай.

— Баща ми ми каза, че искаш да научиш нещо повече за… необичайните занимания на господин Брамбила — започна предпазливо той.

— Да го наречем с истинското му име, става въпрос за култ, нали така?

Той ме изгледа продължително. Знаех, че въпреки близките си отношения с Изабела Ашраф не изпитваше особено доверие към мен.

— Оливър, знаеш, че Джовани Брамбила ми беше като мой дядо — отвърна той. — Неговото семейство е и мое семейство. Никога не бих го предал. Но аз обичах Изабела, а тя обичаше теб, в противен случай никога не бих стоял с теб в една стая.

Усетих, че ме обзе гняв.

— Знаели сте за това още когато сте били деца, нали така? Пресъздавал е древните ритуали в отчаяния си опит да призове боговете на своя страна. Но защо го е правил? За да запази парите си ли?

— Моля те, господин Оливър, не викай.

Адел се изправи, бързо спусна щорите на прозореца и след това се обърна намръщено към мен:

— Разбираш, че не можем да говорим открито за тези неща. Страната е пълна с шпиони.

Ашраф сложи ръка върху рамото на баща си.

— Аз бях син на слуга, но имаше известни… привилегии, до които имах достъп. Имах късмет в това отношение. Присъствах на такъв ритуал само веднъж. Тогава бях на единайсет, а Изабела беше на осем. Майка й я беше напуснала малко преди това. Това беше в годината, когато Насър унижи европейците, когато победи окупаторските армии на Англия, Израел и Франция. Спомням си страха, обзел членовете на семейството. Джовани Брамбила много добре знаеше, че ако Насър национализира Суецкия канал, ще национализира и всичко останало, в това число и памучната индустрия. Джовани изпадаше в ужас при мисълта, че може да изгуби фабриката, къщата и милионите си.

В гласа на Ашраф се долавяше негодуванието, потискано десетки години наред. Баща му положи ръка върху рамото му.

— Моля те, Ашраф, тези неща са вече в миналото.

— А миналото остави своя отпечатък върху нас — отвърна той на арабски и после отново се обърна към мен. — Бяхме деца, но аз бях израснал на улицата и познавах истинския живот. Изабела беше съвсем невинна, тя винаги е била закриляна и предпазвана. Той ни хипнотизираше, и двамата. С този трик забавляваше гостите си по време на партитата. Но аз разбирах какво става. Познавах откачените му магии, това беше неговият отчаян опит да манипулира събитията. Неговите приятели и познати, все от старата колониална класа, бяха загубили вече влиянието си, а опитите на Джовани да подкупи новата власт, някои от членовете й бяха социалисти, синове на фелахи, се бяха провалили. Имаше един млад офицер, който беше поел ръководството на Александрийската фабрика за памук, управлявана до този момент от друг италианец — евреин. Джовани знаеше, че е въпрос само на време младият офицер да конфискува имотите на Брамбила. Мразеше го, но не можеше да направи нищо друго, освен да чака. Джовани беше изпаднал в паника. Беше през ноември, точно след като Британската армия навлезе в Синай.