Т. Лърнър - Сфинксът

Загледах се по-внимателно в стрелката на смъртта и започнах да прерисувам върху един лист контурите на малката сребърна фигурка на върха й, която представляваше звяр, подобен на куче, с удължена муцуна и раздвоена опашка. Когато свърших, вдигнах рисунката пред очите си. Разтреперих се, като видях пред себе си съществото, познато ми от лекцията на Амилия, съществото, чиято сянка се беше появила на стените на катакомбите точно преди да побягна. Това беше Сет, богът на войната, хаоса и разрухата. Не можах да се възпра. Трескаво преброих чертичките, разположени между йероглифите, с които пълнолунието беше означено на диска. Следващото пълнолуние щеше да настъпи след осем дни. Това означаваше ли, че датата на смъртта ми беше след малко повече от седмица?

Изведнъж самият аз бях обхванат от същата сляпа паника, която Изабела бе изпитвала няколко дена, преди да се удави. Въпреки вродения ми скептицизъм усетих, че ме обзема отчаяние. Казах си, че това не е нищо друго, освен глупаво суеверие. Този механизъм е бил създаден за целите на политическата пропаганда, за да бъдат впечатлени и сплашени последователите на Нектанебо, за да се потвърди статутът му на велик магьосник. Самата Амилия Линхърст беше казала, че враговете на фараона са използвали механизма срещу него, за да нагласят датата на смъртта му. Астрариумът не беше нищо повече от играчка, съставена от дискове и часовников механизъм, която собственикът й можеше да използва както си иска. Астрариумът не можеше да контролира абсолютно нищо. Но един и същи въпрос непрекъснато се въртеше в ума ми — възможно ли беше да направи така, че Изабела да не умре на датата, която й беше предсказана?

Обхвана ме неистово желание да унищожа механизма. Бях готов на всичко, за да сложа край на тази лудост, но успях да се въздържа и да не използвам юмруците си. Ако се опитах да унищожа механизма, това означаваше, че вярвам във властта му над мен. Отказах да му се подчиня.

— Това не е датата на смъртта ми — казах на глас. — Никой не може да ме изплаши и да ме накара да направя каквото и да било.

Гласът ми отекна в стаята.

Изведнъж в съзнанието ми нахлуха различни звуци и образи — гласът на Изида, викът на Хор, кървавата крокодилска уста на Амут, която подхвърляше сърцето насам-натам. Установих, че съвсем точно съм запомнил гласа на Изида, като че ли наркотикът, който ми бяха инжектирали, бе подсилил невероятно паметта ми. Интонацията на гласа много ми напомняше на Амилия Линхърст, но тембърът му беше по-плътен. Според мен това не беше Амилия, но тогава кой? И защо присъстващите толкова отчаяно искаха да се доберат до астрариума? Бяха ли по някакъв начин свързани с принц Маджид? Съмнявам се, не можех да си представя Мосри да прибегне до толкова сложен и заобиколен начин, за да изтръгне механизма от ръцете ми.

Ритуалът ме накара де се замисля за историите, които бях чувал за Джовани Брамбила, за представленията, в които е била замесена Изабела като дете. Това от своя страна ме подсети за снимката, направена в Бехбейт ел-Хагар. Вече и без това подозирах, че зад маската на Хор се криеше Хю Уолингтън. Ами останалите хора от снимката — Амилия Линхърст, Хермес? Имаше само един човек, който бе запознат с това.

Пред железните порти на вила Брамбила беше паркирана черна волга. Висок мъж в широки джинси и риза, няколко размера по-голяма от неговия, стоеше облегнат на квадратната руска кола и пушеше, вперил нахално поглед в къщата. Познах го веднага, беше един от мъжете от белия микробус, който бе паркирал пред „Шератон“. Очевидно Мосри беше поставил вилата под наблюдение. Бях преоблечен като коптски монах, затова реших, че най-добре ще бъде да действам възможно най-дръзко. Сложих си слънчевите очила и съвсем небрежно приближих към портата.

Поздравих мъжа на арабски, когато минах покрай него:

— Чудесно време, нали, приятелю?

Той се почувства малко неудобно, хвърли фаса си в канала и отвърна:

— Така е, отче.

Усмихнах му се и продължих към вилата, очевидно не ме беше разпознал. Влязох през портата и заварих Адел на колене да плеви цветята във вътрешния двор.

— Адел! — извиках го шепнешком.

Погледна ме и на лицето му се изписа подозрение, когато видя монашеското ми расо.

— Аз съм, Оливър — прошепнах.

Изражението му омекна и той посочи с поглед към мъжа, който наблюдаваше къщата. Изчака да влезем вътре и едва тогава заговори:

— Слава на Аллаха! Тревожехме се за теб. Къде беше? Толкова много неща се случиха.