Т. Лърнър - Сфинксът

Голямата черна перука покриваше тялото й под металната плоча на гърдите, но ми се стори, че в цялата й осанка има нещо безполово, раменете бяха прекалено широки, талията — също. Помъчих се да си спомня как изглеждаше фигурата на Амилия и да установя дали има някаква прилика. Бях като парализиран от наркотиците, затова ми беше изключително трудно да се концентрирам и да разбера смисъла на ставащото пред очите ми. От време на време имах халюцинации. Опитах се отново да кажа нещо, но успях само да изпъшкам. Изида изгуби търпение, издърпа скиптъра, който беше завързан за гърдите ми, и сама благослови Анубис.

Анубис отнесе сърцето до везната и с церемониален жест го постави в празното блюдо. За момент везната се поколеба, след това рязко се наклони в посока на сърцето.

— Сърцето е натежало от измами! — извика Хор, гласът му ми напомни граченето на птица.

Тот вдигна високо перото, което държеше, и започна да записва нещо в свитъка. В това време Изида и Нефтида, които стояха от двете ми страни, започнаха да вият, както правят арабските оплаквачки.

Внезапно по гладката повърхност на водата зад везната премина вълничка. Това движение ме накара да се извърна, то проехтя в дрогирания ми мозък и предизвика ужасяващо видение — Амут, която поглъща сърцата на грешниците. Опитвах се отчаяно да се освободя от връзките, които ме държаха за стола, помещението се изпълни с отвратителна воня на риба. По водната повърхност премина още една вълна и този път бях напълно убеден, че на светлината на факлите видях да проблясват очите на крокодил.

Чу се плясък и покритата с люспи глава на крокодил се показа от водата, огромните му жълти зъби понечиха да захапят сърцето. От люспите по врата на влечугото висеше мокра сплъстена козина, която вероятно трябваше да представлява лъвска грива.

Усетих, че отново започна да ми се повдига.

От сянката зад горящите факли се отдели една фигура и се отправи към мен, нормална човешка фигура, облечена в проста памучна дреха. Без съмнение това беше Изабела. Страхът стисна гърлото ми, сърцето ми блъскаше като лудо. Опитах се да се изправя, да се приближа към нея, въжетата разкъсаха кожата на ръцете ми и те започнаха да кървят.

— Ще спасиш ли съпругата си, като предадеш „небесната кутия“ на Нектанебо? — прошепна Изида.

Изведнъж съзнанието ми се проясни и осъзнах цялата пародия, която се разиграваше пред очите ми.

— Какво общо има кутията с всичко това?

Изговорих думите наведнъж, като се стремях да не обръщам внимание на образа на жена си, странно блестяща в обикновените си дрехи. Сега можех да забележа разпростиращото се тъмно петно по гърдите й, кръвта се стичаше от раната, причинена при изваждането на сърцето й. Чие болно въображение бе родило всичко това?

— Откажи се от астрариума. — Гласът на Изабела звучеше в главата ми, но устните й не се движеха. — Ако не го направиш, за мен няма да има живот в отвъдното. Дори в паметта ти няма да живея вечно. Така ще ме прокълнеш, ще ме убиеш.

Беше изрекла на глас това, от което най-много се страхувах, а именно, че не бях успял да я спася, и което ме тревожеше не по-малко — че ще я забравя напълно. Но, по дяволите, какво общо можеше да има всичко това с астрариума? Макар и замаян от наркотиците, напълно съзнавах, че човек не може да се противопостави на решението, взето от боговете при ритуала по претеглянето на сърцето. Надявах се, че болката ще ме накара да започна да мисля по-трезво, затова притиснах разранените си ръце към въжетата. Въпреки това се чувствах замаян от наркотиците.

— Чакаме присъдата ти, Озирис. Сърцето е тежко, мъртвата е виновна! — излая Анубис.

Огромното тяло на влечугото Амут се измъкна от водата. Виждах как по средата на тялото й лъскавата лъвска козина преминава в задница на хипопотам. Създанието се отръска като огромно куче, този познат жест го накара да изглежда още по-ужасяващо. Огромната крокодилска глава се люшкаше, докато по тялото на богинята преминаха тръпки.

— Спаси ме! Кажи им къде е астрариумът! — прошепна настойчиво Изабела.

Сега разбрах защо хората вярват във всякакви видения. Реалността на халюцинацията се бореше със здравия ми разум, който настойчиво ми подсказваше, че в момента участвам в някаква наркотична шарлатания.

— Не! — изкрещях аз.

Викът ми бе съвсем реален в сравнение с фантасмагорията, която се разиграваше пред очите ми.

Влачейки се, Амут се приближи до сърцето, положено в едно от блюдата на везната, крокодилските й нокти дращеха по каменния под.