Т. Лърнър - Сфинксът

Чух около себе си някакво шумолене. Отново насочих поглед към сцената. Маскираните фигури не обръщаха никакво внимание на какофонията, която с всеки изминал миг ставаше все по-силна, докато в един момент от дъното на катакомбите се появи нещо, което ми заприлича на облак от черни парцали и се понесе към мен. Гледах с ужас тези древни същества, които размахваха тъмните си крила като пратеници от ада. В последния момент се извиха, така че да избегнат неподвижните фигури върху подиума, а аз усетих силния вятър, предизвикан от размаха на хилядите малки крила. Прилепи. Те завиха покрай мен и продължиха към входа на тунела. Притиснах се плътно до камъните, за да не попадна сред множеството космати телца. В този момент почувствах една ръка, която обви врата ми. Препънах се и залитнах. Някой изви ръцете ми зад гърба ми и забоде игла в рамото ми. Извих се назад, отчаяно се мъчех да се освободя, но човекът, който ме беше заловил ме повлече напред, докато не попаднах в осветения от факлите кръг. Бутна ме силно и аз паднах на колене. Факлите започнаха да пръскат искри наоколо и маскираните фигури бавно се извърнаха към мен. Струваше ми се, че докато се приближават към мен, стават все по-високи.

Хор пристъпи напред, главата на сокола беше украсена с пера, а малките тъмни очички на птицата се извърнаха към мен. Опитах се да кажа нещо, но езикът ми бе така надебелял, че не можеше да се движи. Макар и със закъснение осъзнах, че съм бил дрогиран, но това не намали ужаса ми, когато богът птица пристъпи напред и слезе от подиума, а извитите му нокти започнаха да драскат по каменния под. Това не е истина, това не може да бъде истина, повтарях си непрекъснато, а ужасът отекваше в мен като ехото на кошмарен барабан.

Хор достигна до мен и протегна ръка. В този момент забелязах една малка татуировка — символа Ба. Опитах се да се съсредоточа и да си спомня къде бях виждал този образ, сигурен бях, че съм го видял немного отдавна… Хю Уолингтън. Той ли беше човекът зад маската? Фигурата, коленичила пред мен, изобщо не приличаше на човек. Соколът вдигна глава, отвори клюна си и проговори:

— Поздравяваме те с добре дошъл, господарю Озирис.

Изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, установих, че се намирам седнал на трона на Озирис, а краката и тялото ми са вързани за него. Огромната корона на бога беше нахлупена ниско над челото ми, а инсигниите на фараонската власт бяха завързани за гърдите ми. Бях облечен в блестяща роба, поръбена със злато. Сетивата ми бяха напрегнати в резултат на веществото, което ми бяха инжектирали. Всички движения на съществата пред мен ми изглеждаха съвсем плавни. Един замах с ръка сякаш беше последвано от множество други, така че заприличваше на вълна. Едно завъртане на главата на бога бе последван от много подобни завъртания. Участниците в това представление изглеждаха потресаващо истински, козина и плът, люспи и кожа, всичко се сливаше в едно ужасяващо органично цяло.

Хор и Анубис излязоха напред. Анубис носеше златното блюдо, в което бе поставено сърцето, двете клапи ясно се различаваха в сгърчената морава плът. Анубис повдигна блюдото, ушите му потрепваха, кучешката козина постепенно преминаваше в мъжки мускулест врат. Бях сигурен, че това е сърцето на Изабела. Опитах се да се освободя от въжетата, с които бях завързан, мъчех се да извикам, но от гърлото ми не излизаше никакъв звук.

Соколът Хор заговори с човешки глас:

— О, господи, събрали сме се тук в залата на истината и справедливостта, за да оценим живота на Изабела Брамбила, да претеглим сърцето й, като го поставим от едната страна на везната, а от другата сложим перото на истината, символ на богинята Маат, която не търпи нито грях, нито лъжа. Ако сърцето на покойната е леко като перо, ще й бъде отредено място в Полетата на Хетеп и Иару. Но ако сърцето й е натежало от грехове, Амут ще го погълне и душата на починалата ще бъде обречена на вечно забвение. Като балсаматор на боговете и кралете очаквам твоята благословия, господарю Озирис.

Изида пристъпи пред трона. Сега видях, че богинята носеше върху лицето си изрисувана маска, чийто очи бяха изработени от тюркоази, а устните от яркочервен емайл, който блестеше фантастично на ярката светлина на факлите. Стори ми се, че разпознах гласа й, когато заговори — беше гласът на Амилия Линхърст, само че по-плътен и някак по-властен.

— Господарю, трябва да благословиш Анубис, ако искаш да спасиш душата на своята съпруга.