Т. Лърнър - Сфинксът

Стоях като замръзнал на мястото си, докато усетих, че цялото ми тяло се е схванало. Измъкнах се от нишата едва когато бях напълно убеден, че светлината от горящите факли напълно е изчезнала и стъпките на хората вече не се чуваха. Огледах се предпазливо наоколо, очаквах всеки момент някой да сложи ръка върху рамото ми, след това погледнах надолу към тясната стръмна шахта, в която бяха изкопани стъпала. Помислих си, че най-вероятно е от римско време, а можеше да е и много по-стара. Трябваше да разбера какво има там. Спуснах се съвсем безшумно около десетина стъпала надолу. Ръката ми опипваше грубо изсечената стена, по която пръстите ми напипваха следите, оставени от длетото. Малко по-надолу, върху скалата над главата ми, беше издълбан надпис. Опитах се да си припомня познанията си по латински от гимназията и успях да си го преведа. Спускането в тъмнината е самоопознаване. Потреперих.

Светлината от електрическата крушка беше вече съвсем слаба, но въпреки това успях да видя началото на извитата стълба, която се спускаше надолу. Хората, които бяха минали пред мен, са знаели къде отиват. Нямаше никакви перила, само хлъзгавата стена, студена и влажна под дланта ми. Докоснах отново скрития нож, той ми вдъхна увереност, и продължих да слизам. Усещах, че започвам да се потя, въпреки студения въздух. Никога не се бях чувствал толкова беззащитен, нито когато се гмурках, нито когато се спусках в различни пещери. Струваше ми се, че тунелът, в който се движех, е жив, като че ли тези стени са били безмълвни свидетели на вековно насилие и неописуем ужас.

Бях стигнал почти до средата, когато светлината напълно изчезна и бях погълнат от непрогледен мрак. Чувствах се доста притеснен, не виждах абсолютно нищо, усещах само миризмата на мокрия камък и неравната му повърхност под пръстите си. Спрях, опитах се да се преборя с чувството на клаустрофобия. След това започнах съвсем предпазливо да се придвижвам напред, като внимателно опипвах всяка своя стъпка и очаквах всеки момент да чуя някого зад гърба си. Струваше ми се, че шумът от дишането ми е необикновено силен. Постарах се да издишвам въздуха съвсем тихо, което предизвика в мен усещане за задушаване и паника. След няколко минути загубих всякаква представа за време и пространство. Имах чувството, че непрогледният мрак, в който бях попаднал, е станал част от моето тяло, дори от психиката ми. Като че ли бях прекрачил прага, който разделяше реалното от свръхестественото.

Кракът ми достигна края на стълбите и ударът, предизвикан от това, прозвуча като ехо от експлозия. Спрях и зачаках с притаен дъх. Пръстите ми напипаха края на стената, след което следваше празно пространство. Стиснах някакъв дълъг твърд предмет, в първия момент реших, че е пръчка. След това с ужас осъзнах, че стискам в ръката си кост. Сега разбрах какво беше това празно пространство — първата от поредицата хоризонтални погребални ниши, във всяка от които имаше скелет. Дръпнах с погнуса ръцете си, трябваше да разчитам само на краката си, които да ме водят в мрака.

Усетих полъх на вятър, който идваше от вътрешността на катакомбите. Примигнах, очите ми започваха да привикват към тъмнината и да търсят източник на светлина. Не открих нищо, бях изцяло погълнат от непрогледен мрак. Тръгнах по посока на слабия вятър и завих зад един ъгъл. Изведнъж в края на дългия коридор съзрях някакви фигури, които бавно, като че ли изпълняващи хореографията на странен ритуал, се въртяха една около друга. Имах чувството, че наблюдавам танц, изпълнен под вода. Беше зловещ и ужасен. За момент не ми достигна въздух, задушавах се и обхваналата ме клаустрофобия ставаше непоносима.

Плъзнах се покрай стената и се приближих на около петнайсетина метра до групата. Видях, че фигурите се намират в една зала, в ъглите на която горят запалени факли. Фигурите бяха пет на брой, всички облечени като древноегипетски богове. В единия край на залата беше поставена огромна везна. Едното й рамо беше изработено от слонова кост, а другото от злато, а дължината им бе не по-малко от три метра. Към тези рамена със златни вериги бяха прикрепени блюдата на везната, едното беше празно, а върху другото беше поставено бяло перо. Върху централната ос се виждаше изображението на богинята на истината Маат. Познах я, защото върху главата й имаше щраусово перо.

В този момент разбрах какво става пред очите ми. Претеглянето на сърцето — ритуалът, който Изабела беше сънувала нощ след нощ и който Амилия бе споменала в лекцията си. Не можех да го сбъркам. Везната. Издигнатият каменен подиум. Сега разбрах защо двойницата на Изабела или нейната сянка ме бе довела тук. Стоях като вкаменен, все едно бях навлязъл в кошмара на Изабела или в най-съкровените кътчета на психиката й.