Т. Лърнър - Сфинксът

Почти не можах да разпозная лицето, което се отразяваше в парчето огледало, подпряно на стената. За първи път келтският ми произход наистина ми помагаше. Гъста черна брада покриваше по-голямата част от лицето ми. Бях почернял от времето, прекарано в „Абу Рудиз“ и само сините ми очи издаваха английския ми произход. Расото, ризата и черната свещеническа шапка, които отец Карлото бе дал на Рейчъл, ми бяха съвсем по мярка. Малко се тревожех, че аз, който бях убеден атеист, толкова убедително можех да се превъплътя в ролята на свещеник.

— Боже, изглеждаш съвсем като истински свещеник! — възкликна Рейчъл и впери поглед в мен. — Дори и аз не мога да те позная.

Взех сака, който Ибрахим ми беше изпратил, извадих от него слънчевите си очила и си ги сложих.

— А сега няма изобщо да разбереш, че съм европеец.

Рейчъл бе водила тежки преговори, докато успее да убеди полицаите да я пуснат да мине през барикадите, вдигнати около „Шератон“. Наложило й се бе да даде доста солидни подкупи. Когато отишла във вилата, заварила Ибрахим на ръба на истерията. Предишната нощ, докато той е бил на посещение при майка си, някой бе нахлул във вилата, бе претърсил спалнята и кабинета ми и бе отровил Тинин, нашата немска овчарка. Хората на Мосри стягаха обръча около мен. Бях много уплашен, но едновременно с това и страшно ядосан. Как се бяха осмелили да тормозят Ибрахим и след това отново да вандалстват във вилата? Сега повече от всякога бях твърдо решен да браня астрариума от тези главорези.

— Ибрахим разказа ли ти нещо повече за нападението? — попитах аз.

— Трудно можеше да се изкопчи нещо от него, беше толкова нервен. Каза ми обаче, че е уволнил нощната охрана. Беше убеден, че пазачът е бил подкупен.

— По-добре, отколкото да го убият. Сериозни ли са щетите?

— Изпочупили са някои от мебелите. Дрехите и книгите ти бяха разхвърлени из цялата спалня, а на някои места ламперията беше изтръгната от стената. Ибрахим каза да не се показваш поне една седмица и да не ходиш на местата, където те познават. Моля те, обещай ми, че няма да поемаш никакви рискове.

— Обещавам.

Погледнах Рейчъл. Струваше ми се, че бе изминало ужасно много време, откакто рано тази сутрин се бяхме любили. И сега въпреки всичко, за което съжалявах, въпреки чувството ми на вина пред Изабела, въпреки драскотините и синините, получени тази сутрин, споменът, че бяхме правили любов, отекваше във всяка клетка на тялото ми.

Малко след това Рейчъл си тръгна. Беше си намерила стая в хотел „Сесил“ и се надяваше да успее да изпрати статията си, преди Ню Йорк да се събуди. Само за няколко часа ние с нея се бяхме превърнали в екип, който работеше заедно, и когато си тръгна, се почувствах доста по-самотен и честно казано, по-уплашен. Мирната инициатива на Садат беше заложена на карта, както и много други неща, едно от които беше животът ми. Отговорността, която бях поел, беше прекалено голяма за мен. Астрариумът вече беше заплашил живота на достатъчно много хора. Не можех да въвлека и Рейчъл в тази история, трябваше сам да довърша започнатото. Така щеше да бъде много по-безопасно.

Ибрахим се беше справил идеално с възложената му задача. Освен слънчевите очила ми беше изпратил малко дрехи и бельо, някои от справочниците на Изабела, един бележник, пари, паспорта ми и един нож, който втъкнах в колана си. Освен това ми беше сложил и храна — парче от местното сирене „Домиати“ и един хляб. Чувах как отвън чистачът пее, докато мете улицата. Трябваше да остана в скривалището си за известно време, докато предугадя какъв ще бъде следващият ход на Мосри, а освен това не можех да нося астрариума повече със себе си. Огледах малката стая. В ъгъла беше оставен един манекен, сигурно направен някъде през четирийсетте години. Върху лъскавото му гипсово теме беше поставено черно мърляво тупе. По средата на манекена забелязах тънък като косъм процеп, където двете му части се свързваха. Изглежда на това място можеше да бъде разтворен на две. Реших да скрия астрариума вътре, докато разбера къде трябва да го оставя завинаги.

Както беше увит в плат, астрариумът чудесно се вместваше в кухия манекен.

— Стой тук и не мърдай — усетих се, че казвам на глас, докато сглобявах двете части на манекена.

Застанах до прозореца все още облечен в расото и започнах да ям хляба и сиренето. Купувачи и работници се бяха струпали на улицата, всички искаха да се върнат при семействата си. Точно в този момент покрай бръснарницата минаха няколко възрастни арабки, натрупали покупките си в кошници, които носеха на раменете си. Между тях си пробиваше път млада европейка с черна, дълга до кръста коса. Сърцето ми подскочи, когато я разпознах, беше Изабела. Ако не беше тя самата, то тогава това бе нейна двойничка. Тя вдигна поглед към прозореца, а аз се отдръпнах назад, за да не ме забележи. След миг отново погледнах надолу и този път успях да видя лицето й съвсем ясно. Бях напълно убеден, че това е тя, и макар че здравият разум в мен ми казваше, че не може да бъде истина, всяка клетка от тялото ми крещеше, че това е Изабела. Жената се обърна и започна да си пробива път през тълпата. Отлично познавах тази характерна походка. Без да се замислям за последствията, нахлупих свещеническата шапка на главата си и се спуснах тичешком по стълбите на магазина.