Т. Лърнър - Сфинксът

— Влизай тук! — прошепнах на Рейчъл, но тя поклати глава и трескаво се заоглежда наоколо.

Точно срещу нас магазинът за дрехи току-що беше отворил и собственикът му закачаше дългите роби и кафтани с една кука. Рейчъл махна с ръка по посока на магазина.

Бутнах на собственика солиден подкуп и съвсем скоро се озовахме скрити сред дългите редици висящи дрехи. Чувахме, че съвсем близо до нас някой тича и крещи. Сгушихме се още по-навътре сред дрехите, като отчаяно се опитвахме да сдържим дъха си. След малко чухме мъжете, които влязоха в същата уличка.

— Сигурен ли си, че беше той? — попита един груб глас.

Говореше арабски със саудитски акцент.

— Напълно. Мосри ми го показа на снимка — отговори другият.

Когато чу името, Рейчъл силно заби нокти в китката ми. Стояхме съвсем неподвижно, дори не смеехме да си поемем дъх, когато чухме, че се приближават към собственика на магазина за дрехи.

— Виждал ли си двама европейци? — попита единият с нескрита заплаха в гласа.

Стоях като вцепенен, опитвах се да потисна желанието си да побягна, молех се възрастният мъж да не ни издаде. Видях как Рейчъл до мен пребледня като платно.

— Нищо не съм видял. Тук е тихо като в гроб — отвърна възрастният мъж спокойно.

— Насам! — викна другият главорез.

Погледнах между дрехите. Видях как двамата отметнаха брезента на каруцата и започнаха да я претърсват.

— Сигурно са избягали нататък — заключи по-пълният от двамата и те продължиха по улицата.

Останахме скрити още пет минути. Усещах как сърцето на Рейчъл бие до пръсване и мириса на страх, въпреки напарфюмирания плат, от който бяха изработени кафтаните. Внимателно се огледах наоколо, уличката беше празна. Измъкнахме се от редицата закачени дрехи.

— Чу ли го, че спомена името на Мосри? — попита Рейчъл съвсем тихо.

Шепотът й беше заглушен от мощен трясък, последван от ярка светлина и след миг усетихме как земята под краката ни се разлюля. Паднахме на земята и останахме да лежим там, а около нас се сипеха парчета мазилка и всякакви други отломки. Измина известно време, преди да успея да се ориентирам какво става. Възрастният собственик на магазина, който бе паднал на земята до нас се надигна и веднага започна да се моли, по лицето му се стичаше кръв.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Рейчъл и също се надигна.

По лицето й имаше няколко незначителни драскотини, но като че ли това беше всичко. Опипах ръцете и лицето си, пръстите ми напипаха няколко кървящи драскотини, след това станах и помогнах на възрастния мъж да се изправи на крака. Той плачеше и нареждаше, но въпреки това успях да чуя воя на линейките, които се приближаваха. Помогнах на мъжа да седне близо до каруцата, след това извърнах поглед към хотела, който се виждаше в края на уличката. Едното му крило беше напълно разрушено, стените липсваха, вместо тях се виждаха купчини развалини и изкривени железни трегери. През разбитите прозорци и врати се виждаше небето. Рейчъл стоеше до мен безмълвна.

— Мисля, че с един куршум убиха два заека — промълвих аз тихо. — Търсеха мен и астрариума, но след като не успяха да ме открият, решиха да направят един символичен акт. Предполагам, че това също е част от опитите на Мосри да сложи край на мирната инициатива на Садат. Този път се целеха в журналистите, в чуждата преса, в хора като теб.

— О, боже мой! — Рейчъл стоеше вцепенена от ужас.

Зад гърба си чухме викове на мъже, които се приближаваха към нас. Отново се спуснахме да тичаме. Полуоблечени и покрити с прахоляк, ние се понесохме като духове из все още празните улици на града. Хората се отдръпваха от нас ужасени. Притисках астрариума до гърдите си, спомнях си най-различни случки от живота си, като се опитвах по този начин да отвлека вниманието си от бесните удари на сърцето си и от тътена в ушите си, чийто слух бе временно увреден от взрива. Не осъзнавах напълно накъде отивам, но изглежда някакъв инстинкт за ориентиране ме водеше. Това беше компасът на човека, който бяга, за да спаси живота си. Изведнъж видях, че се намираме пред една бръснарница, чийто собственик познавах добре. Посещавах Абдул редовно от момента, в който с Изабела бяхме пристигнали в Александрия. Той беше на около шейсет и пет години, социалист и поет по душа. Двамата бяхме прекарали много време в разискване на положителните и отрицателните страни на различните режими. Освен това обсъждахме произведенията на поети като Сеферис, Рилке и Лорка. Знаех, че ще ни помогне.