Т. Лърнър - Сфинксът

— Толкова отдавна никой не ме е докосвал, че направо започвам да се побърквам. Не мога да си спомня кога за последен път някой ме е прегръщал. Все бързам за някъде — хотели, пресконференции, летища. Господи, наистина те желая.

Приближих се към нея, след това спрях. В този кратък миг на колебание осъзнах, че се заблуждавам. Знаех, че дори и да правя любов с Рейчъл, няма да успея да забравя Изабела. В момента нямах нужда от любовница, а от приятел, на когото да се доверя. Някой, който да ме увери, че не съм започнал да се побърквам. Всичко останало, независимо дали включваше чувства или секс, би усложнило нещата твърде много. А много добре знаех, че при Рейчъл никога нищо не е просто.

На шкафчето до леглото се виждаше черно-бяла паспортна снимка, на която Рейчъл изглеждаше много по-млада — лицето й грееше от сляпата й вяра в идеализма, къдравата й коса беше сплетена на дълга плитка, преметната през рамо. Познавах това изражение. Докоснах лъскавата хартия. В съзнанието ми изплува един далечен спомен за това как тя ми се усмихна в антрето на апартамента, в който живеехме в Лондон. До снимката беше оставена мидена черупка и една метална пластина с изписано върху нея име, като тези, които носят военните. Взех мидената черупка и я погледнах срещу светлината. Беше малка, перленобяла и с набраздена повърхност, блестяща подземна катедрала, обречена да блести завинаги.

Рейчъл се бе излегнала на леглото, погледна ме и се усмихна. Косата й се бе разпиляла около нея, приличаше на извиващи се змии. Медузата Горгона.

— Мидената черупка е от плажа, където изгубих девствеността си — започна тя. — Снимката е от баджа, който носех по време на първата кампания на Демократическата партия, в която участвах, а металната пластина принадлежеше на един войник, когото интервюирах във Виетнам, а същия ден го убиха. Любов, вяра и съдба — нося ги навсякъде със себе си, за да ми напомнят колко много съм постигнала и колко безценен е животът. Но мисля, че ти така или иначе знаеш всичко това, права ли съм?

Погледнах я, беше толкова красива и така силно ме привличаше в този момент. Идваше ми да изстена. Отлично осъзнавах, че не трябва да се поддавам на желанието, но от друга страна, знаех, че няма да успея да му устоя.

Вместо да й отговоря, сложих мидената черупка в устата си и внимателно я положих с език върху пъпа й. Соленият вкус на кожата й ми подейства неочаквано еротично и усетих тръпки в слабините си. Дръпнах джинсите и бикините й и започнах да си проправям път надолу. Рейчъл пое дълбоко въздух, усетих, че се възбужда. След това изпъшка, протегна се към ципа на панталона ми и ме придърпа към себе си. Седна в леглото, затвори очи и се отдаде на удоволствието. Имах усещането, че твърдо е решила да ме погълне, а не да ми се отдаде.

Опитвах се да контролирам внезапния прилив на желание, подпрях се с една ръка на леглото и я притеглих към себе си. „Не“ изстена тя и се опита да ме отблъсне, но аз я държах здраво, усещах мириса й, който изцяло ме поглъщаше. Най-накрая двамата се изтърколихме на пода и тя бавно се намести върху мен. Усетих как леко ме ухапа по врата, бавно прокара езика си по ухото ми, а ръцете ми през цялото време стискаха твърдите й гърди.

Последва сборичкване, успях да я обърна по гръб и след това и двамата се отдадохме един на друг. В един момент тя изпищя и за моя най-голяма изненада избухна в неистов смях. Смехът й ми подейства заразително и след малко и двамата се търкаляхме по килима. Може би бяхме замаяни от интимността, която току-що бяхме изпитали, а може би и двамата тайно се страхувахме от неизреченото споразумение, че дълбоко в себе си съзнавахме, че връзката между нас е невъзможна.

Една картина, на която бе нарисуван „Корниш“, се плъзна по стената и падна на килима само на няколко сантиметра от главата на Рейчъл.

— Виждаш ли, духовете ни наблюдават — заяви тя.

След това стана, уви се в халата и излезе на балкона. Сложих си боксерките и отидох при нея.

Тесният балкон гледаше към градините „Монтаза“. Светлините на двореца проблясваха в далечния край на парка, а върховете на високите палми покрай булеварда се поклащаха на фона на тъмното нощно небе. По-нататък се виждаха призрачните светлини на яхтите, хвърлили котва на пристана. Беше една от онези особени нощи, в които човек губи усещането за време. Атмосферата е като наелектризирана, а бризът носи със себе си някакво особено вълнение и глупаците като мен започват да си мислят, че са безсмъртни. Чувствах се грешен и слаб. Не можех да се отърся от усещането, че съм предал Изабела. Обзе ме огромна празнота, както често става след безсмислен секс. Но долавях и още нещо във въздуха, нещо, което силно ме тревожеше и необяснимо защо всяваше ужас в мен.