Т. Лърнър - Сфинксът

Познат глас, който тихо говореше на английски, прекъсна мислите ми. Идваше от един страничен параклис. Жената попита откъде може да вземе свещи. Тръгнах по посока на гласа и влязох в една ниша, в която имаше мраморен релеф на стената, изобразяващ някаква мъченица. В краката на светицата бяха поставени снимки на деца и букети цветя. Видях дори една неотворена кутийка с пепси, вече започнала да ръждясва. Жената беше с гръб към мен, но въпреки това я разпознах. Тя коленичи и постави до другите дарове малък букет от гардении.

— Света Сабина не е ли патрон на децата? — попитах аз.

Рейчъл Стърн се стресна и се изправи.

— Познаваме ли се?

Осъзнах, че сигурно съм я изплашил с вида си. Синините и раните бавно заздравяваха по лицето ми, брадата ми беше дълга, а косата — разрошена.

— Аз съм, Оливър, Рейчъл.

Тя отново си върна присъствието на духа.

— Оливър! Не можах да те позная с тази дълга брада и с тази коса. Каква изненада.

— Надявам се, приятна. Съжалявам, че прекъснах молитвата ти.

— Тихо, не казвай на равина ми. Даровете са от името на сестра ми, тя от години се опитва да зачене. Очевидно ако достатъчно често идваш тук и коленичиш, светицата ще откликне на молбите ти. Въпреки това искрено се надявам, че не става въпрос за непорочно зачатие. В семейството и без това има достатъчно страдалци.

Тя метна чантата си през рамо и тръгна към изхода на параклиса. Последвах я.

Слънцето ни заслепи в момента, в който излязохме от катедралата. Едно момченце, облечено в дрипи, се измъкна от сянката на входа и протегна към нас сакатата си ръка. Пуснах няколко монети в здравата му ръка и отминах.

Рейчъл си сложи огромни слънчеви очила, след това внимателно огледа измачканото ми ленено сако и дънките.

— Чух за приятеля ти Бари — започна тя. — Бях направо шокирана. Никак не ми приличаше на човек, който възнамерява да се самоубие.

— Не се е самоубил.

Няколко момчета в униформи излязоха от двора на училището към катедралата и изтичаха покрай нас, като се смееха. Беше ми добре, че не съм сам. Спомних си колко самотен се почувствах, когато затворих телефона след разговора с брат си. Имах нужда от човек до себе си.

— Искаш ли да отидем да пийнем нещо?

— Да пийнем ли? Последния път, когато те видях, останах с впечатлението, че компанията ми никак не ти е приятна.

— Бях пиян и войнствено настроен. За което се извинявам.

Рейчъл ме изгледа въпросително.

— Не, мисля, че не е добра идея. Извинявай, Оливър — каза тя и си тръгна.

Настигнах я.

— Моля те, имам нужда да поговоря с някого, който ме познава отдавна. Някого, на когото имам доверие…

Тя спря.

— Неприятности ли имаш?

— Моля те, Рейчъл, нямаш представа колко самотен се чувствам напоследък…

Тя се поколеба, изгледа ме продължително, сякаш търсеше да открие в лицето ми нещо, може би онзи студент идеалист, когото някога познаваше, и след това ме хвана под ръка.

Барът „Сентро ди португезе“ беше едно от новите и доста изискани заведения, които се намираха в Рушди, същият скъп квартал, в който беше и вилата на нефтената компания. Барът се помещаваше в една преустроена вила, като в двора се сервираха напитки, а горният етаж беше превърнат в дискотека. Входът не се откриваше много лесно, а пред вратата стояха двама охранители с внушителни осанки. Клиентите на заведението бяха най-различни хора, които споделяха две общи неща — богатство и самота.

Седнахме под навес от преплетена тръстика с лице към двора. На една от масите се бе настанила група италиански морски офицери, вече доста пияни, които шумно спореха кой е по-велик изпълнител — Майкъл Джексън или Карузо. На съседната маса бе седнал един бял мъж от Уганда, за когото се говореше, че е търговец на оръжие. Той отклони поглед от закръглената руса жена, с която флиртуваше, обърна се към мен и едва забележимо кимна. Погледна ме с онзи съучастнически поглед, с който един мъж гледа друг, когато си мисли, че го е хванал в изневяра. Напълно съзнавах, че е възможно да съм бил проследен дотук, затова не преставах да се оглеждам нервно наоколо. По-късно осъзнах, че може би тук съм в по-голяма безопасност откъдето и да било другаде в Александрия. В това заведение се допускаха само отбрани хора и беше невъзможно да подкупиш охраната да те пусне вътре.

Въпреки че в началото Рейчъл не искаше да дойде с мен, вече пиеше третото си уиски. Единственият ефект на алкохола върху нея се състоеше в това, че я правеше по-разговорлива. Това ни най-малко не ме притесняваше. Откакто пристигнахме тук, аз самият бях станал необичайно мълчалив. Имах огромна нужда да обсъдя случилото се през последните седмици с някого, който би ми помогнал да погледна на събитията обективно, но въпреки това се притеснявах, че ако й се доверя, тя може в най-добрия случай да се отнесе скептично към разказа ми. Вече бях пропилял половината вечер в празни приказки за политика, но Рейчъл ме бе оставила да говоря, долавяйки неочаквано обхваналото ме нежелание да споделя личните си проблеми. Разговорът ни ме върна отново към онзи свят, който познавах, преди да дойда в Египет и преди смъртта на Изабела. Спомних си какъв бях, когато бях млад и изпълнен с надежди. И докато стоях и я слушах, изведнъж си спомних за една демонстрация, в която бяхме участвали като студенти преди повече от осемнайсет години. Демонстрирахме против участието на Франция в борбата на Алжир за независимост, бяхме изцяло запленени от тази идея и напълно убедени в моралната си позиция, носени от ентусиазма на младостта, който, както си мислехме, щеше да продължи цял живот. Усетих отново емоциите, които бях изпитал тогава, докато гледах младата американка да скандира лозунги по улиците. Обичах Рейчъл заради енергията и политическата й ангажираност. Все още притежаваше и двете. Усещах, че въпреки самоувереността, която демонстрираше, тя беше изпълнена с човечност и милосърдие и това ми харесваше. Освен това беше развила чувство за самоирония, каквото навремето не притежаваше. С годините бе станала по-наблюдателна и по-хаплива. Имаше нещо мъжко в начина й на мислене, което не ми допадаше, и имах чувството, че докато спорим, всъщност водим сексуална битка, която щеше да завърши с оргазъм, поражение или смърт.