Т. Лърнър - Сфинксът

Погледите ни се срещнаха. Рейчъл се усмихна и бързо отклони очи.

— Но какво ще правим с астрариума? — попита тя.

За моя изненада установих, че ми стана много приятно, когато чух, че използва множествено число, но въпреки това ме побиха тръпки от страх. Почти всеки, който по някакъв начин се докоснеше до него, страдаше от това.

— Изабела ми беше споменала, че астрариумът си има своя съдба, място, на което в крайна сметка трябва да се озове — отвърнах с въздишка. — Но все още ми липсват някои парчета, така че да видя цялата картина. Все още не съм установил какво е станало с липсващите органи на Изабела и какво Джовани и археолозите около него всъщност са правили. Освен това остава и загадката за истинското значение на шифъра. Надявам се, когато събера цялата информация, да разбера къде трябва да отнеса астрариума, в някой храм, в гробница или където и да било. Дължа го на Изабела. Искаш ли да разработим по-нататъшната си стратегия, докато закусваме?

— Звучи добре — отвърна Рейчъл. — Ще взема набързо душ и след това ще излезем.

Тя се протегна и се изправи.

— Идвам след десет минути — каза и изчезна в банята.

Лъчите на ранното слънце бяха започнали да се процеждат през тънките пердета. Погледнах часовника до леглото. Показваше 6:30. Станах и излязох на балкона. Сред птичия хор чух странния зов на някаква непозната птица. Не знам защо, но ми напомни за Лондон и за ястреба врабчар, който се бе блъснал в стъклото на колата ми. Почувствах се притеснен. При този спомен ме обзе някакво лошо предчувствие. Опитах се да се разсея, затова хвърлих поглед към балкона на стаята в съседство с нашата. Пердетата бяха дръпнати, изглежда там в момента нямаше никого. Чух шума на един микробус, който паркираше в алеята пред хотела и погледнах надолу. Мъжът от охраната, който ми се стори странно неспокоен, излезе от будката в която седеше и се приближи към прозореца на микробуса. Видях, че взе някакви пари и след това за моя най-голяма изненада се отдалечи от хотела. Микробусът спря пред главния вход и двама мъже, облечени в бели униформи, изскочиха от него. Нещо в прибързания им начин на движение ме накара да примижа, за да видя по-добре накъде са се отправили.

Единият от тях, усетил погледа ми, вдигна глава и ме изгледа право в очите, преди да успея да се отдръпна. Когато отново погледнах надолу, те вече бяха изчезнали. Влязох в стаята, притеснението ми все повече нарастваше. Рейчъл стоеше в средата на стаята и подсушаваше къдравата си коса. Поколебах се за миг и след това казах:

— Не знам, може би трябва да тръгнем веднага…

Изведнъж чух, че някой тича в коридора. Направих на Рейчъл знак да мълчи, след това отидох до вратата, открехнах я съвсем тихо и надникнах навън. В единия край на коридора стояха двамата мъже от микробуса с пушки в ръце. Затворих вратата съвсем тихо, сграбчих Рейчъл и я дръпнах встрани.

— Тихо! — прошепнах аз и грабнах раницата с астрариума с другата си ръка.

Рейчъл хвърли поглед към вратата, взе сака си, прибра предметите от нощното шкафче, пусна ги в джоба си и изтича след мен на балкона. Прехвърлихме се през ниския парапет и се озовахме на балкона пред съседната стая. Вратата беше отключена и ние тихичко влязохме вътре.

Притиснахме се до стената, която ни отделяше от стаята на Рейчъл, чувах силното биене на сърцето си и усещах как тя трепери до мен. И двамата затаихме дъх. През тънката стена чухме, че се тропа на вратата на съседната стая, след това някой разби вратата и влезе вътре. Бяха съвсем близо до нас, чувах ядосаните им викове, очевидно бяха бесни. Рейчъл ме изгледа учудено. И двамата едновременно отправихме погледи към вратата. Трябваха ни само няколко секунди, за да стигнем до нея. Коридорът беше съвсем празен. Измъкнахме се бързо и след това се понесохме по него. Когато завивахме се сблъскахме с едно момче, което носеше купчина хавлиени кърпи. То се обърна и ни изгледа продължително.

Вече бяхме стигнали до средата на празното фоайе на хотела, когато чухме някой да вика след нас. Служителите на рецепцията ни изгледаха учудено, когато профучахме покрай тях.

— Какво, по дяволите, става, Оливър? — изкрещя Рейчъл, докато тичаше до мен.

— Тичай! След нас са!

Минахме тичешком през главния вход, прекосихме градината на хотела и излязохме на все още заспалите улички. Изтичахме покрай няколко паркирани коли и завихме в една странична уличка. Зад гърба си чувахме шума от тичащи крака.

Огледах се отчаяно наоколо. До една сергия беше спряла покрита каруца. Слабото конче, впрегнато в нея, преживяше наръч сено. Дръпнах брезента, каруцата беше празна, само дъното й беше покрито с някакъв прах, който приличаше на цимент. Имаше достатъчно място да се скрием.