Т. Лърнър - Сфинксът

Абдул и помощникът му се бяха проснали на пода и изпълняваха ритуала по сутрешната молитва. Много се изненадаха, когато ни видяха.

— Господин Уорнок, изглеждате ужасно! — каза Абдул, като се изправи и отупа праха от коленете си.

— Трябва ни стая, Абдул! Моля те, помогни ни! — казах аз и го изгледах настоятелно.

Абдул хвърли бърз поглед към ужасеното лице на Рейчъл и ни отведе навътре, като междувременно викна на помощника си да затвори магазина. Чух в далечината воя на линейките и пожарните, които се бяха отправили към „Шератон“.

В стаичката над бръснарницата имаше тясно желязно легло, малък примус с чайник, пълен с ментов чай, и нисък дървен стол. Върху една полица бяха подредени няколко книги, между които някакви революционни трактати и стихосбирка на Константинос Кавафис. Наоколо бяха разпилени различни фризьорски принадлежности. Имаше две прозорчета, едното гледаше към пазарната улица, а пред другото, в отсрещния край на стаята, се разкриваше обширна панорама от покривите на съседните къщи.

Рейчъл се отпусна на леглото, беше облечена в скромен традиционен кафтан, който Абдул й беше дал.

— Можем ли да бъдем напълно сигурни, че тези хора са били изпратени от Мосри?

— Видях белия микробус, който паркира пред хотела — отвърнах аз. — Най-вероятно експлозивите са били в него. Мъжете ме видяха, докато стоях на балкона, и вече знаеха къде да търсят астрариума, ако се предположи, че съм го носил със себе си. След като са се убедили, че не могат да го открият в хотела, са взривили бомбата.

— Всеки би могъл да извърши това, Оливър. Може да са сирийци, йорданци или либийци. Никой, освен Садат не иска мирният процес да успее.

— Рейчъл, ти сама ги чу, че споменаха името на Мосри.

Тя кимна.

— Така е, прав си. — След това мрачна сянка мина по лицето й. — Франсоа Паже от „Монд“, Ерик Тулберг от „Шпигел“, Джордж дел Соро от „Вашингтон Таймс“. Господи, всички те бяха в хотела.

Погледна ме, лицето й беше бяло като платно, в русата й коса се бяха заплели парченца мазилка. В този момент вече нямах никакви съмнения дали мога да й доверя цялата си история. Тя никога нямаше да ме предаде. Вече бях абсолютно убеден в това. А с аналитичните си умения и с познанията си относно политическата обстановка в региона можеше в голяма степен и да ми помогне.

Хвърлих поглед към раницата на пода. Рейчъл проследи погледа ми, но не каза нищо.

— Не мислиш ли, че беше истински чудо — осмелих се да проговоря най-накрая.

— Кое е чудо, това, че вдигнаха хотелската ни стая във въздуха ли? Според мен това беше ужасен късмет.

— Искам да кажа, цяло чудо беше, че оцеляхме.

— Като познавам Мосри, струва ми се, че следващия път няма да сме такива късметлии — заяви тя и се изправи. — Трябва да намеря телефон, за да предам новината.

— Не е ли по-разумно да отидеш на лекар?

— Това са само драскотини. В момента имам нужда да си взема душ и да изпия едно силно кафе. Ще се наспя по-късно, ако успея да си намеря стая в хотел. Сигурно трябва да съм благодарна, че Мосри издирва теб, а не мен.

Тя се усмихна мрачно и се отправи към малката баня, която беше отделена от стаята на Абдул само от една тънка, износена завеса.

— Виж какво — започнах колебливо, — ще те помоля да направиш някои неща за мен…

— Ако ще трябва да се изправя лице в лице с двамата огромни саудитци, да знаеш, че няма да стане — каза тя кисело и дръпна завесата.

— Можеш ли да предадеш едно съобщение на иконома ми и да ми вземеш някои неща от вилата? След това би ли отишла при свещеника от църквата „Света Екатерина“ да го помолиш да ми даде назаем едно расо на коптски монах? Кажи му, че е за мен, и той веднага ще разбере за какво става въпрос. Моля те, Рейчъл. Цял живот ще съм ти задължен.

Чух плискането на вода, след това тя отново се появи, беше успяла да се поизмие.

— Значи цял живот? Звучи доста примамливо.

Рейчъл извади голямо парче мазилка от разрошената ми коса и продължи:

— Мисля, че в крайна сметка от тази история би излязъл добър материал. Може ли да се има доверие на бръснаря?

— Напълно, макар че имаме известни разногласия относно художествената стойност на произведенията на Рилке и огромното му желание да ми обръсне брадата. Значи ще ми помогнеш, нали така?

Рейчъл кимна. Тръгна си след няколко минути, носейки едно писмо до Ибрахим и малко пари, които бях взел назаем от Абдул.

Щом тя излезе, веднага разопаковах астрариума. Бронзовите му части блестяха на светлината на свещта, беше трудно човек да избегне магията на тази старинна вещ. Не посмях да го докосна. В този момент ми се стори, че това е живо същество, поело в себе си мощта на онези, които са вярвали в него — Моисей, Банафрит, Клеопатра и на всички други, загинали заради него. Астрариумът едновременно ме привличаше и плашеше. Най-учудващото беше, че той бе съвсем невредим, магнитите му продължаваха да се въртят. Стоях като хипнотизиран, загледан в движещия се механизъм. Голямата стрелка все още сочеше рождената ми дата. Нищо друго не беше променено. Помислих си, че това е много странно, тъй като датата на смъртта на Гарет се бе появила почти незабавно. Дали устройството все още се чудеше какво да покаже? Изведнъж ми се стори, че някаква светлинка проблесна зад гърба ми. Обърнах се, очаквах да видя сянката на Банафрит, очертана по стената и тавана. Там нямаше нищо.