Т. Лърнър - Сфинксът

Върху стената се виждаха два релефа на Анубис, богът с глава на чакал, покровителстващ изкуството на мумифициране. На единия от релефите, хилещата се глава на чакала беше поставена върху тялото на римски легионер, чийто мускулести крака бяха скрити под кожена престилка. Едната му ръка държеше копие, а другата бе подпряна на щита. Реалистичното изображение на статуята ми се стори много по-зловещо от стилизираната египетска иконография. Тя беше съвсем ясна илюстрация за това как един диктаторски режим може да асимилира местните религиозни вярвания, с цел да укрепи властта си. Струваше ми се, че дочувам дишането на легионера чакал и ниското му ръмжене, предвещаващо насилие.

Потреперих, като че ли духът на мъртвия се носеше в студения въздух в очакване на някаква проява на възхищение от величието на мястото му за вечен покой. Изведнъж усетих, че нещо гъделичка ухото ми. Стреснах се, извърнах се бързо и по лицето ми полепна паяжина. Огромен паяк се настани на бузата ми и усетих сърбеж там, където ме докосваха косматите му краченца. Бързо го бутнах с ръка, той падна на земята и се скри в сенките. Отново ме обгърна потискащата тишина, освен това имах все по-осезаемото чувство, че някой ме наблюдава. Но кой и как можеше да го прави? Опитах се да преодолея паниката и да продължа да се движа напред.

В центъра на гробницата се намираше големият саркофаг. В него бе положено тялото на някаква жена, а стените му бяха украсени с барелефи на цветни гирлянди и глави на Медузата Горгона. Релефът над главата изобразяваше древноегипетски погребален ритуал, балсамираното тяло беше положено върху погребалното ложе. Един жрец на Анубис стоеше до мъртвата жена, а до главата й бе застанал Озирис, богът на отвъдното царство, който носеше на главата си короната на Горен Египет в комбинация с типичните за култа към Озирис щраусови пера. В ръцете си държеше традиционните инсигнии, почетните знаци на фараона.

Протегнах се и докоснах поизтрития от времето релеф на една от Медузите, чийто образ бе поставен тук, за да плаши мародерите, тръгнали да обират гробове. Като че ли в нея бяха въплътени много от женските качества, които харесвах и на които се възхищавах — смелост, любознателност и красиво, интелигентно лице. Но къде бяха другите два знака, които Изабела ми беше посочила — бикът и рибата?

Чух шум от бързи стъпки. Затаих дъх и се притиснах до стената. Неочаквано настъпи тишина. Опитах се да си внуша, че сигурно са били плъхове. Огледах внимателно слабо осветената гробница, нищо не се движеше. Дори лампите по тавана и сенките на статуите бяха неподвижни.

От дясната ми страна имаше един по-малък саркофаг, релефът над който изобразяваше свещения бик Апис и една богиня, която бе протегнала крилете си, за да го пази. Значи тук беше и вторият символ. Оставаше да намеря и последния — рибата, свещеният знак на първите християни.

Точно в този момент чух шепота на гласове, които идваха откъм централната шахта. Сърцето ми блъскаше силно в гърдите, като затворена в кафез птичка. Отдръпнах се от светлината, докоснах с пръсти ножа в колана си. Скрих се в нишата зад една от статуите, стъпките се чуваха все по-близо, като че ли група хора идваше право към мен. Краката им се движеха в ритъм, сякаш изпълняваха някакъв ритуал, а мирисът на тамян ставаше все по-силен. Идваха право към погребалната зала, в която се намирах.

Затаих дъх. Стъпките спряха на сантиметри от мен, дочух някакво стържене като на камък в камък. След това по звука разбрах, че тръгват надолу. Всяка следваща стъпка се чуваше все по-слабо, струваше ми се, че хората изчезват под земята. Стоях като парализиран, прилепил гръб до влажния камък. Опитах се да събера целия си разум, издишах безшумно и погледнах навън. За своя най-голяма изненада видях фигурата на последния човек от групата. Беше облечен в надиплена церемониална тога на древноегипетски жрец и носеше пламтяща факла в ръка. Но най-изумителното беше маската на ибис, която беше сложил на лицето си. Знаех, че тя изобразява бога на познанието Тот, извитият му клюн беше символ на полумесеца.

Фигурата изчезна в един отвор в каменния под. Шумът, който бях чул, е бил предизвикан от отместването на капака. Любопитството надделя над страха ми, но когато направих крачка напред, за да мога да виждам по-добре, подритнах едно малко камъче. Дочул шума, Тот се извърна бързо, птичата глава впери поглед към мен. Отдръпнах се назад в скривалището си, стараех се да не дишам, с цялата си воля исках Тот да продължи напред.