Т. Лърнър - Сфинксът

Един негър с маска на чакал коленичи до везната, черните му мускулести ръце блестяха на светлината на факлите. Анубис. Държеше златно блюдо, в което имаше сгърчено парче плът. Зад везната се виждаше обширно пространство, покрито с тъмна вода. До него стоеше мъж с маска на ибис, в ръцете си държеше свитък и перо. Тот щеше да запише добрите дела и греховете на мъртвия, чието сърце щеше да бъде поставено в празното блюдо на везната и тежестта му щеше да бъде съпоставена с тежестта на перото. Сърце! С ужас погледнах отново към сгърчения предмет върху златното блюдо. Тъмната изсушена плът се виждаше ясно на светлината на факлите. Това човешко сърце ли беше? Сърцето на Изабела? Усетих как кръвта ми започна да шуми в ушите ми и за миг си помислих, че ще припадна. Възможно ли бе всичко това? Тогава каква беше ролята на младото момиче, което ме бе довело дотук, за да стана свидетел на странния ритуал?

До Тот, там, където беше мястото на умрелия, който изчакваше да бъде съден пред трона на Озирис, се намираха четири канопски вази. Върху тях бяха изобразени главите на синовете на Хор. Усетих, че започва да ми се гади. В канопските вази се поставяха мумифицираните органи на умрелия. Възможно ли бе в тези вази да са органите на Изабела? Изглеждаха съвсем автентични с ярките си цветове и вертикално изписани йероглифи. Цялата постановка беше исторически съвсем достоверна, блестяща и въпреки това мрачна. Тя изобразяваше цялата безкомпромисна строгост на властта, поради която древноегипетската цивилизация въпреки хаотичния си задгробен свят бе просъществувала в продължение на векове. Ужаси ме старанието, с което бяха пресъздадени и най-дребните детайли в тази възстановка. Ако се съдеше по сериозното отношение на участниците в нея, те бяха напълно убедени в мощта на героите, които превъплъщаваха. Това не бяха актьори, които участват в ритуала по претеглянето на сърцето, те съвсем истински се бяха вживели в това, което правеха.

Тронът на Озирис представляваше позлатен стол с резбовани върху него змии и чакали, поставен върху издигната площадка. Зад него бяха застанали в профил две женски фигури — Изида и сестра й Нефтида, и като че ли очакваха всеки момент да се появи богът на отвъдния свят. Изида беше облечена в богато украсена роба, която покриваше ръцете й, а дългите й поли стигаха до земята. Златната плоча върху гърдите й беше оформена като женски бюст, лицето й представляваше изрисувана маска, а косата й бе скрита под черна перука. За разлика от нея сестра й не носеше маска и бе почти гола. Имах чувството, че едната богиня трябваше да представлява изкуството, а другата природата. Нефтида изглеждаше около двайсетгодишна. Вгледах се по-внимателно в нея, питах се дали това е жената, подмамила ме да вляза в катакомбите. Но в лицето й не открих никаква прилика с Изабела.

Промъкнах се напред покрай влажната стена, като внимавах да не вдигам шум. Вече бях стигнал прекалено далече, за да се върна обратно, но нямах никакво съмнение каква щеше да бъде реакцията, ако ме откриеха. Въпреки страха си изпитвах огромно любопитство. Човекът с маската на сокол, Хор, започна с тих глас да напява някакво заклинание на непознат за мен език. Докато го наблюдавах ми се стори, че ми е познат отнякъде. Ролята на Хор в ритуала е да води мъртвия, но засега мъртвият липсваше от сцената. Може би той или тя все още не беше пристигнал? Другите участници се присъединиха към напевното заклинание и ехото отскачаше от варовиковите стени, извиваше се, докато накрая се сля в един тон, който като че ли със свредло пробиваше главата ми. Опитах се да си представя как точно са подредени боговете в стенописите, изобразяващи този ритуал, който бях виждал. Озирис седеше на трона си вдясно, а Изида и сестра й стояха зад гърба му. Тук обаче той липсваше, тронът му беше празен. Хор и Тот стояха до везната, на която се претегляше сърцето. Хор трябваше да прочете какви грехове е извършил мъртвият, а Тот да ги запише. Каква беше ролята на чакала Анубис? Блъсках си главата, за да се сетя, но нищо не ми идваше наум. Освен това липсваше още един бог, който винаги беше изобразен в долната част на стенописите. Това беше огромно същество, приличащо на крокодил, който се опитва да захапе сърцето, поставено на везната. Амут, точно така се наричаше, Амут, която изяжда сърцето на мъртвия, представлява странна смесица от всички същества, от които в действителност древните египтяни са се плашели. Тя има глава на крокодил, тяло на лъв и задница на хипопотам. Задачата на Амут е да поглъща сърцата на онези, за които боговете са преценили, че са виновни, и по този начин завинаги да ги лиши от възможността за задгробен живот. Дали щеше да се появи? Въпреки че чудовището изглеждаше малко смешно, външният му вид винаги предизвикваше неприятно усещане в мен. Имаше нещо ужасяващо в свирепата челюст на влечугото, в острите зъби, които само чакаха да разкъсат грешника.