Т. Лърнър - Сфинксът

Изабела притисна ръце към гърдите си, все едно изпитваше неописуема болка.

— Умолявам те, кажи им!

— Не! Всичко това е измислица! — изкрещях отново.

Опитах се да се освободя от въжетата. Само ако можех да достигна скрития в колана ми нож.

Амут се спусна напред и грабна с уста сърцето, все едно беше къс вмирисано месо. Извърна глава към Изида в очакване на заповед, а сърцето се подаваше между зъбите й.

— Измислица ли, господарю? Какво тогава е действителност? Светът на будните или светът на спящите? Светът, който разумът ни не разбира или хаосът, който се крие зад реда? — Думите на Изида се забиваха в мен като ледени игли. — Трябва да изпълниш ролята си или съпругата ти завинаги ще бъде лишена от живот в отвъдното.

Светлината започна силно да примигва, когато една огромна сянка падна върху горящите факли. Богинята млъкна и впери поглед в дъното на подземието. По тавана, чак дотам, докъдето тъмната вода достигаше до варовиковите стени, се очерта огромен силует. Представляваше подобно на куче същество с четири тънки крака, дълга опашка, раздвоена в края си, изострена, приличаща на клюн муцуна и вирнати уши. Всички участници наоколо коленичиха и допряха чела в земята. Никой не гледаше към мен. В същото време всички бяха прекалено ужасени, за да погледнат към огромната сянка.

С огромно усилие успях да изпъна въжетата докрай и да се добера до ножа си. Започнах отчаяно да режа въжето и най-накрая то поддаде. Скочих от стола, прескочих просналите се на земята фигури, грабнах сърцето от устата на Амут и се затичах с всичка сила по дългия коридор, който водеше към повърхността. Зад гърба ми настъпи суматоха, чувах викове и стъпки на бягащи хора.

Изкачих се бързо по каменните стъпала. Безмерният ужас и мисълта, че бягам, за да спася живота си, ми даваха сили да продължа напред. Спънах се, но някакъв човек с факла в ръка ме хвана и ме дръпна в една ниша. Фахир.

— Насам! — извика той и размаха расото, което бях оставил при входа на катакомбите.

Спуснахме се към една отворена врата, от която струеше светлина. Навън ни чакаше кола. Отпуснах се на задната седалка и едва успях да изговоря името на бръснарницата, преди отново да загубя съзнание.

Събудих се в тясното желязно легло, бях потънал в пот. Върху мен беше метнато бродирано одеяло. В двете ми слепоочия една след друга се появяваха силни болки, освен това трудно преглъщах. Струваше ми се, че голата електрическа крушка на опушения таван се люлее. Разумът ми отказваше да функционира, а сетивата ми бяха така объркани, че ми беше трудно да разбера къде съм, дори кой съм. Лежах така, докато обърканите ми мисли постепенно започнаха да се подреждат. Погледнах китките си и видях червените следи от ожулванията, белезите на съпротивата. Започнаха да ми се явяват различни картини от предишната нощ — катакомбите, церемонията, Фахир ме води до вратата на бръснарницата на Абдул, казва ми да не го търся, но той ще наблюдава всяка моя стъпка.

Хвърлих поглед към задния прозорец. През него се виждаха покривите на Александрия. Слънцето беше високо, предположих, че е около пладне. До малкия примус имаше купа с плодове и бутилка с вода. Очевидно Абдул ми беше оставил тези провизии. Протегнах ръка и пръстите ми докоснаха малка кутия, която се намираше на пода до ниското ми легло. Надигнах се, взех я и вмъкнах пръсти в нея. Напипах нещо лепкаво. Извадих моравата мускулна тъкан и съзрях сгърчената плът между пръстите си.

Едва потиснах вика си, хвърлих сърцето обратно в кутията, извих глава настрани и започнах да повръщам. След няколко минути най-после спрях да треперя. Отпуснах се тежко назад и започнах да обмислям събитията от предишната нощ. Защо бях присъствал на церемонията по претеглянето на сърцето? И защо трябваше да изпълня ролята на Озирис? Коя беше жената, която ме подведе да отида там? Наистина ли Хю Уолингтън беше изпълнил ролята на Хор или това бе плод на въображението ми, отчаян опит да направя връзка между отделните събития и така да разбера значението им? Но кой друг би положил такива огромни усилия да организира такова пищно и зловещо представление с едничката цел да се добере до астрариума? И ако това наистина беше Уолингтън, откъде е могъл да знае за връзката между ритуала и кошмарите на Изабела? Представление ли беше това или действителност? Не можех да бъда сигурен в нищо, ъглите на стаята все още се накланяха, а съзнанието ми беше замъглено. Коптското расо, което отец Карлото ми беше дал, лежеше прилежно сгънато в долната част на леглото ми. Най-вероятно Фахир го беше взел от мястото при входа на катакомбите, където го бях скрил. Дали през цялото време ме бяха наблюдавали? И каква беше ролята на Фахир във всичко това? А къде беше Мосри?