Т. Лърнър - Сфинксът

С мъка се надигнах от леглото и отидох при манекена. Разглобих го, вкарах ръка вътре и се успокоих, че астрариумът е в безопасност. След експлозиите в „Шератон“ и ужасяващите събития от последната нощ, сега повече от всякога разбирах колко е важно да не позволя да попадне в неподходящи ръце. Хвърлих поглед към кутията със сърцето. Дори не бях сигурен, че то е принадлежало на човек. След това се сетих, че познавам някой, който със сигурност би могъл да ми каже дали е така.

Деметриус ал-Масри впери поглед през дебелите си очила в сърцето, поставено в лабораторната ваничка и леко го побутна.

Кабинетът му се намираше в една ниша без прозорци, встрани от една от главните зали на градската морга. Предположих, че може би това някога е било голям шкаф. Бях облякъл расото на коптски монах и влязох в моргата без затруднения. Когато ме видя преоблечен така, Деметриус веднага ме придърпа в малкия си кабинет.

Повече от пет минути стояхме така, вперили погледи в сърцето, докато накрая започнах да се съмнявам, че ще получа окончателен отговор на въпроса си.

Най-после Ал-Масри се прокашля и се облегна назад в стола си.

— Това е човешко сърце и е принадлежало на не особено едър човек, най-вероятно на жена. По моя преценка вероятно е била около трийсетгодишна.

Усетих как собственото ми сърце започна да блъска в гърдите.

— Това сърцето на съпругата ми ли е?

— Възможно е, но не мога да отговоря със сигурност — въздъхна той и постави сърцето обратно в контейнера, в който го бях донесъл. — Мога ли да попитам как попадна в теб?

— Някакъв човек го е занесъл във вилата, без да си каже името.

Съдебният лекар ме изгледа внимателно и след това ми подаде контейнера.

— Бягай, приятелю, бягай с всички сили колкото е възможно по-далеч. Не искам утре тук да заваря твоето собствено тяло.

Той отвори вратата и в малкото помещение веднага нахлу зеленикавата светлина от флуоресцентните лампи в моргата. Погледнах отново към стаичката без прозорци. Деметриус ал-Масри проследи погледа ми.

— Едно време имах обширен кабинет с прозорци, но ме понижиха. Любопитството не се отразява добре върху професионалната кариера. Трябва да си много предпазлив. Живеем в опасни времена. Дори и за свещениците — добави той с усмивка.

Отправих се към гробището, стиснал в ръка кутията със сърцето на Изабела. Сигурно съм изглеждал ужасно, защото тълпата се разделяше пред мен и хората се отдръпваха. Вече ми беше все едно какво ще се случи с мен, бях изцяло съсредоточен върху мисията си.

Беше ми много странно да наблюдавам как хората реагират, когато ме видят. Някои с уважение се отдръпваха, за да ми направят път, други се бутаха в мен, струваше ми се, че нарочно се държат грубо. Хубавото беше това, че никой не прояви съмнение, че съм истински свещеник.

В гробището нямаше жива душа, като изключим градинарите, които подрязваха дърветата по алеите между гробовете. Преминавах през техните сенки и никой не разпозна в мен мъжа, който само преди няколко седмици бе преминал по същите алеи.

Някой беше поставил свежи бели лилии върху мраморната плоча на гроба на Изабела. Техният аромат ми напомни за цветята, които тя купуваше по пазарите в Лондон и ги носеше в апартамента ни, за да го изпълнят с аромата си. Извиних се шепнешком на мъртвата си съпруга, изкопах дупка в гроба при краката й и погребах сърцето там. Изправих се и забелязах, че миниатюрната врата за нейното Ба е все още на мястото си.

Когато се върнах в стаята над бръснарницата на Абдул, извадих астрариума от скривалището му и го разопаковах с треперещи ръце. Преживяването ми в катакомбите ме беше разстроило, беше разклатило старата ми система от вярвания и вече не знаех в какво да вярвам. Струваше ми се, че всичко е възможно. Докато стоях, загледан в блестящия, приличащ на часовник механизъм, бях склонен да повярвам, че е способен да унищожава крале и да спасява народи, да погубва нации и да превърне просяка във фараон. В един момент, обхванат от инат и егоизъм, го бях предизвикал. Огледах го много внимателно. Забелязах някаква разлика. Стрелката все още сочеше рождената ми дата и… Не. Не беше възможно. Нямаше никакво съмнение, беше точно пред очите ми — мъртвешката глава на Сет блестеше зловещо на светлината на лампата. Малката тъмна сребриста стрелка най-после се беше появила и показваше датата на собствената ми смърт. Не смеех да погледна. Усетих, че ми прилошава и се подпрях на масата.

Как бе възможно стрелката да се появи от само себе си. Единственото, което бях направил, бе да въведа рождената си дата, след това не го бях докосвал. Помислих си, че механизмът се е повредил. Вкарах ключа Уаз и се опитах да завъртя дисковете отново, но зъбчатите колела не помръдваха. Пробвах да завъртя ключа със сила, но се страхувах да не го счупя. Стрелките не помръдваха, едната показваше датата на раждането ми, а другата на смъртта ми. Усетих, че ме обхваща ужас. Бях оцелял след взрива в „Абу Рудиз“, след експлозията в хотела и ритуала в катакомбите, но не можех да се отърва от усещането, че смъртта ме преследва навсякъде.