Т. Лърнър - Сфинксът

Отидох в трапезарията и седнах на една дълга ниска маса, осветена от слънчевите лъчи, които се процеждаха през отвора в най-горната част на купола. Една млада селянка с широко безизразно лице постави пред мен купа с ориз. От другата страна на масата беше седнал много възрастен монах и се хранеше съвсем бавно. Той се спря и се загледа в мен, тежката му калаена лъжица увисна във въздуха. Опитах се да се усмихна, питах се дали това не е отец Мина. Той издаде някакъв странен звук, нещо средно между възмущение и кашляне и продължи да се храни съвсем бавно. Бързо сложих една лъжица ориз в устата си, но той се оказа прекалено солен и го изплюх. Монахът избухна в смях. Обърнах се към селянката и я помолих на арабски да ми донесе малко мед, но тя продължи да подрежда чиниите, без да ми обърне никакво внимание.

Монахът бутна купичката си, която издрънча, и посочи с глава към жената.

— Няма уши, глуха е — каза и постави сбръчканите си ръце от двете страни на главата си. — Ти ли си англичанинът?

Говореше английски с много силен акцент.

— Аз съм.

Облегна се назад и започна внимателно да оглежда лицето ми. Черните му като маслини очи, потънали в дълбоки бръчки, ме наблюдаваха съвсем безучастно. Най-неочаквано се протегна през масата и прокара ръката си по лицето и брадата ми. Замръзнах от изненада.

— Всичко е наред, ти си добър човек.

— Наистина ли?

— Наистина.

Говореше с такава дълбока убеденост, че за моя най-голяма изненада изпитах към него огромна благодарност.

— Аз съм отец Мина — продължи той. — А ти, предполагам, си Оливър Уорнок. Отец Карлото ми каза, че искаш да говориш с мен. Ела, аз съм главният библиотекар на нашата библиотека. Тя е най-известната в ордена ни. Имаме много ценни книги. Трябва да ги видиш. А може би греша, може би си дошъл тук, за да положиш обет за мълчание?

При тези думи той се усмихна и разбрах, че се шегува.

— Не, няма да полагам обет за мълчание, а дори и да беше така, това нямаше да ми попречи да чета — отвърнах с усмивка.

— Наистина, когато чете, човек може да се прехвърли отвъд високите стени. А може би си дошъл тук, за да се скриеш?

Предпочетох да не отговоря на въпроса му и монахът ме потупа по ръката.

— Ти пази своите тайни, а аз ще пазя книгите си. Да вървим, приятелю.

Прекосихме двора. Отец Мина беше висок не повече от метър и половина, но толкова дебел, че според мен бе цяло чудо, че изобщо можеше да се движи. Спря се до големия кръгъл кладенец пред църквата „Свети Паисий“.

— Тук берберите измили сабите си, след като убили четирийсет и девет мъченици. След това ги хвърлили тук, затова и до днес се нарича Кладенецът на мъчениците.

Погледнах надолу. Кладенецът беше дълбок, водата едва блестеше на дъното му.

— Тук винаги имаме прясна вода. Това е Божие чудо. Но да вървим към библиотеката — рече отец Мина и ме дръпна за ръкава.

— Искам да изпратя едно писмо, което утре непременно да стигне до полуостров Синай — казах му аз. — Игуменът ми каза, че може би днес оттук ще премине керван на бедуини.

Отец Мина кимна и след това силно изсвири с уста. Незабавно откъм сенките към нас се завтече едно слабо, около десетгодишно момченце, усмихна се и белите му зъби блеснаха на слънцето.

— Дай ми писмото — нареди отец Мина.

Дадох му писмото до Мустафа. Той присви очи, за да прочете адреса, след това го подаде на момчето, като го изкомандва нещо на арабски. Момчето веднага изчезна. Монахът забеляза изумлението ми.

— Не се тревожи. До довечера писмото ще е при бедуините, а утре по залез ще е в Синай. А сега да се заемем с по-важните задачи.

— С астрариума ли? — попитах аз, без да се замисля.

— Търпение, приятелю. Първо нека ти покажа библиотеката.

Библиотеката се намираше в далечния югоизточен край на комплекса, близо до старата мелница, където някога монасите са мелели брашното си. Представляваше тясно помещение, построено през девети век, разположено по продължението на отбранителната стена на манастира. Беше широко около два метра и високо повече от десет. Библиотеката се осветяваше чрез отвори в центъра на всеки купол. Покрай стените й имаше подредени богато украсени писалища за четене и високи до тавана шкафове със стъклени врати, поставени там през осемнайсети век. В тях се съхраняваха безценните ръкописи.

Отец Мина ме разведе наоколо, като гордо описваше историческата и религиозната стойност на тези документи. Беше ми трудно да се концентрирам. С нетърпение очаквах да разбера какво знае за астрариума, но усетих, че в момента може би ме подлагаше на изпитание. И докато ми разказваше историята на събраните тук трудове, преценяваше искреността ми. Най-накрая стигнахме до малък орехов шкаф, скрит в един ъгъл. С драматичен жест монахът извади едно ключе от джоба на расото си и отключи шкафа. Взе от там подвързана с кожа тетрадка и я постави на масата. Пожълтелите страници бяха изписани с претенциозен, често променящ се почерк, който се носеше по страниците, все едно някой го преследваше. Текстът беше написан на доста архаичен френски.