Т. Лърнър - Сфинксът

Оставих раницата върху заравнено пространство зад един голям камък и забих кирката в скалистата земя.

— Какво правиш? — попита ме Рейчъл.

— Копая.

— Защо?

Посочих й астрариума в раницата.

— Не можеш да го закопаеш в земята, Оливър. Това е безценна антика.

— Нека някой друг открие това проклето нещо след сто години и то да опропасти неговия живот.

Думите ми вбесиха Рейчъл и тя се отправи към джипа. Загледах се в каменистата земя, бях безкрайно ядосан на ината на Рейчъл, на самия себе си и на скалистата почва. Един малък скорпион отвърна на погледа ми. Стоеше срещу мен с вдигнато жило, готов за атака. Бяхме като Давид срещу Голиат. Сърце не ми даде да го убия. След секунда той се придвижи настрана и се скри под една скала. Отново забих кирката в земята, ръката ми потрепери от удара.

След час привърших със зариването на астрариума, бях го закопал поне на два метра дълбочина. Обзе ме огромно облекчение, чувствах се свободен, уверен в собствените си сили. Никога през последните седмици не се бях чувствал така добре. Отидох при Мустафа и му помогнах с проучванията, които правеше. Рейчъл направи няколко снимки на пейзажа. Слънцето като огромно червено всевиждащо око висеше над хоризонта.

— Какво ще кажеш? — престраших се да попитам Рейчъл.

— Имам чувството, че тук времето е спряло, не е ли така? Усещам се съвсем близо до природата — отвърна тя, отбягвайки темата на предишния ни спор.

— Времето в пустинята не е спряло. Тя се променя непрекъснато, само че тези промени са трудно забележими.

— Но тук няма следи от човешка дейност, все едно сме в зората на човечеството. Дори можеш да си помислиш, че времето не се движи по права линия.

— Може и така да е — отвърнах аз и за момент дори си повярвах.

— Оливър, наистина ли вярваш, че като погреба астрариума, унищожи и въздействието му?

— Имам усещането, че той самият е отговорен за появата на това нефтено поле. Нали си спомняш, „небесната кутия“, която може да придвижва земята, морето и небето. Може изобщо да не съм прав, но си помислих, че е възможно тук, в пустинята, да е истинското му място. Тук той ще намери покой и силата му ще изчезне. Но вече не съм така сигурен. Вече ми се губи логиката на това мое решение. Дано съм прав, иначе ще се наложи да ми напишеш некролога.

Над долината се понесе лек вятър, предвестник на настъпващата нощ.

— Да се връщаме, преди да се е стъмнило — извика Мустафа.

Стоеше до джипа и беше започнал да събира оборудването. Изтръсках пясъка от ръцете си и изтичах да му помогна.

Беше вече тъмно, когато пазачите отвориха големите метални порти и ни пуснаха да влезем в лагера „Абу Рудиз“. В далечината се виждаха пламъците от сондажните помпи, приличащи на жълти петна на фона на блестящо черно огледало. Почувствах се по-добре, бях на собствен терен и контролирах нещата. Паркирах джипа пред моето бунгало и изскочих навън. Около мен беше познатият ми лагер. От радиото в съседното бунгало се носеше дискомузика, въздухът бе изпълнен със специфичната миризма на горящ нефт. Тежък мирис се носеше от резервоарите, в които се утаяваше калта. Това бяха типичните миризми на всяко нефтено находище. Рейчъл пое въздух и направи гримаса. Засмях се, като видях реакцията й.

— Условията тук са твърде спартански, но сигурно си свикнала с това. Другото неудобство е, че ще трябва да спиш в едно бунгало с мен.

Зад нас Мустафа силно се изсмя.

— Колко дни още ти дава астрариумът? — попита Рейчъл.

— Още два, ако броим от утре сутрин. Но всичко свърши, не си ли спомняш? Астрариумът е погребан — усмихнах се аз, но в гласа ми имаше известна тревога.

Рейчъл лежеше в леглото, а аз се бях опънал на малката кушетка до стената.

— Веднъж се влюбих в един мъж, а три дни по-късно бе убит от пехотна мина.

— Рейчъл, никак не ми помагаш с тези приказки.

Отворих една бира и хвърлих капачката и отварачката на пода, след това с изненада забелязах, че те се плъзнаха по пода, преминаха през цялата стая и се залепиха за стола в ъгъла. В същия момент токът угасна и ние потънахме в пълен мрак. Вратата се отвори и се видя само пустинната местност и блестящите на хоризонта жълти пламъци на сондажните кули. Рейчъл изпищя. Скочих от кушетката и изтичах към вратата, помислих си, че отново става земетресение. Рейчъл, само по бикини и фланелка, трепереше до мен.

— Какво беше това? — попита тя.

— Мисля, че още един земен трус. Разместване на тектоничните плочи… Господи, не съм сигурен.