Т. Лърнър - Сфинксът

Изгледах го продължително. Бях му задължен, нямах никакъв друг избор, освен изцяло да му се доверя.

— Благодаря ти.

— Сега вярваш ли в мощта на астрариума, Оливър?

Нищо не можах да му отговоря.

— Когато си готов, донеси го при мен.

Изведнъж чухме изстрел и куршумът, който рикошира в стената. Хермес ме бутна към стълбата.

— По-бързо!

— Ами ти?

— Ще се оправя.

Видях го как потъна в сенките. Пет минути по-късно излязох през отвора на шахтата на една от най-оживените улици на пазара. Яркото следобедно слънце направо ме заслепи. Минута по-късно се слях с тълпата.

Ибрахим ме чакаше в задния двор на вилата. С мрачно изражение на лицето ми връчи бележка от господин Фартайм, в която се казваше, че баща ми, силно притеснен, му позвънил този следобед от Англия и помолил да му се обадя веднага, щом мога. Фартайм любезно ми предлагаше да използвам телефона на компанията. Бях трогнат от неговата загриженост и щедрост. Взех назаем мотопеда на Ибрахим и се спуснах по малките улички на Александрия, твърдо решен да избягам от преследвачите си. Паркирах зад сградата и влязох през страничния вход, отчасти закрит от няколко сергии, на които се продаваха старинни вещи.

Тъй като беше петък, всички офиси бяха празни и докато вадех ключа си, мислено благодарих, че ще мога да разговарям необезпокояван от никого.

Седнах на бюрото на господин Фартайм, чувствах се като непослушен ученик, промъкнал се в кабинета на директора, но ме успокояваше мисълта, че имах разрешение да проведа разговора от тук. Десет минути по-късно операторът вече ме бе свързал с баща ми.

— Ти ли си, Оливър?

Гласът на баща ми звучеше съвсем немощно, но го чувах толкова ясно, че за миг ми се стори, че мога да доловя миризмата на тютюн, която идваше от вълнената му жилетка. Струваше ми се, че виждам дългите му възлести ръце, стиснали здраво слушалката на стария телефон.

— Какво се е случило, татко?

Приготвих се да чуя най-лошото, безпокоях се за здравето както на Гарет, така и на баща си.

— Гарет. Той самият не искаше да ти се обади. Смята, че и без това си имаш достатъчно грижи на главата.

— Добре ли е?

— Този път не е свързано с наркотици, ако за това се тревожиш…

Въображението ми започна да рисува какви ли не страховити картини, но гласът на баща ми прекъсна мрачните ми мисли:

— Някой е нахлул в къщата му. Не може да се оплаче в полицията по съвсем очевидни причини — той се изкашля леко, — но ми каза, че крадците много внимателно са преровили всичко. Изглежда не са били вчерашни, държали са се изключително грубо с приятелката му, която ги е заварила на мястото…

Облегнах са на бюрото, бях вцепенен от ужас. Значи Уолингтън ме беше проследил и което беше най-ужасното, бях допуснал огромната грешка да въвлека и семейството си в тази история.

— Слушай, татко, ще затварям, за да се обадя веднага на Гарет. Но преди това искам да ми обещаеш, че няма да отваряш вратата на непознати. Разбра ли ме?

— Не се страхувам от непознати, момчето ми. Навремето съм се справял с много като тях — отвърна ми той доста рязко.

— Знам, че можеш да се грижиш за себе си, татко, но сега нещата са съвсем различни. Може да са въоръжени. Моля те, от теб искам само за известно време да бъдеш изключително внимателен.

— Оливър, да не си се забъркал в някакви неприятности? — За първи път от началото на разговора ни усетих страх в гласа на баща си.

— Ще се оправя, имай ми доверие.

— Винаги съм ти имал доверие, момчето ми, знаеш това.

Затворих телефона и преглътнах сълзите, които напираха в гърлото ми.

Телефонът звънеше в продължение на няколко минути, които ми се сториха дълги като часове. Докато Гарет вдигне слушалката, бях вече напълно убеден, че Уолингтън или някой нает от него главорез, е отишъл в къщата и сега брат ми лежи мъртъв.

— Гарет, татко се обади — опитах се да прикрия паниката в гласа си.

— Казах му да не ти звъни.

— Няма значение. Моля те, опиши ми хората, които са нахлули в къщата.

— Били са двама, поне Зоуи мисли така. Ударили са я по главата още преди да успее да ги огледа добре. Взели са тетрадката с рисунките ми на астрариума с разшифрования код.

Сърцето ми подскочи, потвърждаваха се най-ужасните ми страхове. Уолингтън вероятно е знаел за съществуването на ключа Уаз. Разбира се, че е знаел, нали е познавал Амилия, Хермес и Силвио и сигурно вече ме е проследил и в Египет. Вбесен от всичко това, усетих в себе си огромно желание да защитя брат си.