Т. Лърнър - Сфинксът

— Наосът на професор Силвио?

Амилия се стъписа, но бързо дойде на себе си.

— Как е професорът?

Не успя да ме заблуди с небрежния начин, по който попита.

— Умира.

Тя отвори широко очи. Не можах да разбера дали отговорът ми наистина я шокира, или само се престори на ужасена.

— Съжалявам за това, едно време беше честен човек. Върху наоса, който професор Силвио откри, е описано предсказанието на „небесната кутия“ за смъртта на фараона. След като Банафрит е посветила повторно астрариума на Изида, той се е насочил към Нектанебо. Получил е душа.

Поне по този въпрос и двамата с Хермес бяха на едно и също мнение.

— И преди съм чувал тази теория, според мен тя е направо абсурдна. Неодушевените предмети нямат души, а и защо повторното посвещаване би предизвикало такова нещо? — възразих сопнато, бях твърдо решен да не се оставя да бъда въвлечен в мъглявото царство на мистицизма.

— Изида представлява неосъзнатата воля, скритите желания. Функцията на астрариума е да разговаря направо с боговете, ето защо той станал въплъщение на тяхната воля. Така че за древните египтяни той имал душа, независимо дали вярваш в това, или не. Ако искаш прозаично материалистическо обяснение мога да ти дам такова, но то с нищо няма да ти помогне. Да си представим, че един ден, докато е бил пренасян нанякъде, нещо го е ударило, една пружина, намираща се вътре в механизма се е разхлабила и втората стрелка се е показала. Случайният инцидент не носи никакво значение, смъртта на фараона е изписана на небето. Това би бил изключително важен в политическо отношение знак, от който враговете на фараона не биха пропуснали да се възползват. Освен това на преден план излиза възможността астрариумът да притежава истински магически способности, които могат да бъдат употребени така, че да предизвикат смърт. Но за това трябва да вярваш в него, а ти не вярваш. — Тя ме изгледа замислено. — Виж какво, Оливър, утре сутринта в десет ще чета лекция в Археологическото дружество точно на тази тема. Може би ще е полезно да я чуе дори такъв закоравял скептик като теб.

— Възможно ли е астрариумът да е бил използван, за да причини смъртта на Нектанебо?

— Ето, вече започваш да схващаш.

Амилия видя Хенриз, който се приближаваше към нас, и се отдръпна от мен. Сграбчих я за ръкава и я задържах.

— Значи няма от какво да се страхувам?

Подозрението ми отстъпи на чувството на облекчение и без да се усетя, бях започнал да говоря по-открито, отколкото възнамерявах.

Амилия се отскубна от ръката ми.

— Стига астрариумът да не бъде активиран. Надявам се, че не си го направил?

Хенриз се приближи до нас, преди да успея да й отговоря.

Амилия се извини и изчезна в тълпата.

Залата на Археологическото дружество изглеждаше така, сякаш е била проектирана от някой архитект от времето на кралица Виктория и се намираше в Лондон от деветнайсети век. Беше построена в псевдоготически стил, а стените й бяха облицовани с тъмно дърво. Въздухът в нея определено не достигаше. Няколко стари вентилатора, закачени между извитите като дъги греди по тавана, се въртяха мързеливо над главите ни. Беше осветена от множество фенери от ковано желязо, поставени ниско по стените. В единия й край се издигаше нещо като сцена. Прашни пурпурни завеси висяха пред сцената и аз се попитах дали навремето в тази зала не са били изнасяни и аматьорски театрални представления. Над завесите висеше портрет на последния италиански крал Виктор-Емануил III, а под него имаше надпис на латински, който гласеше: „Да знаеш, означава да си предупреден“. По ирония на съдбата през 1946 година самият Виктор-Емануил е бил изпратен в изгнание в Египет. Свободна Италия му е наложила това наказание поради съюза му с Мусолини. По-късно той умира в Александрия. Чувствах се ужасно беззащитен, докато седях сам в почти празната зала. За кой ли път си казах, че се намирам тук, за да събера информация, която е от изключително значение, и това оправдава риска от евентуална среща с преследвачите ми. Но въпреки това през цялото време се оглеждах нервно.

Наближаваше десет часа, а в залата се бяха събрали много малко хора — няколко френски и италиански археолози, които познавах съвсем бегло, един поляк от Ком ел Дика, който ми махна приятелски на влизане в залата, и Хермес, седнал назад, облечен твърде официално, с кафтан и шалче около врата. Кимнахме си един на друг. Той посочи свободното място до себе си. Отклоних поканата му. Исках да седна по-напред, до една малка врата встрани от сцената, която бях забелязал при влизането си. Прецених, че ако се наложи по някое време да побягна, това е най-близкият и безопасен изход. Нямаше и следа от Мосри или Омар, а също и от Амилия, която предположих, че ще се появи при вдигането на завесата. Залата постепенно започна да се изпълва с хора. Около половината от местата вече бяха заети.