Т. Лърнър - Сфинксът

Чувствах се неудобно в смокинга, колосаната риза и пояса, които Франческа бе настояла да облека. Тези дрехи бяха принадлежали някога на Джовани Брамбила. Яката на ризата дразнеше врата ми, сатенената папийонка, която Адел умело бе вързал, притискаше адамовата ми ябълка. Освен това не можех да се правя, че не забелязвам погледите на хората, привлечени от нараняванията и синините по лицето ми. Усещах, че ставам център на вниманието, но нали точно това беше целта ми.

На сцената Орфей, облечен в цветно трико, стоеше пред Хадес и Персефона, царят и царицата на подземното царство, и подръпваше струните на златната си лира. Соловото му изпълнение, изобилстващо от пируети и скокове, беше изключително емоционално, изпълнено с мъка и копнеж и ми въздейства особено силно. Чрез него той изразяваше отчаяната си молба да му бъде позволено да изведе Евридика от отвъдния свят.

Някакво раздвижване вляво от мен привлече вниманието ми. Амилия Линхърст беше закъсняла, извини се шепнешком на хората, които трябваше да вдигне, и седна на едно празно място на същия ред, на който седяхме и ние. Когато си мислех за хората, които ме преследваха, бях склонен да се страхувам повече от Мосри и Уолингтън, но човек никога не знаеше какво може да очаква от Амилия. Може би фактът, че мястото й беше съвсем близо до моето, беше знак, че в бъдеще трябваше да се съобразявам и с нея. Изабела имаше своите съмнения относно нея и това ме караше и аз да не й се доверявам. Освен това Хермес беше изкоментирал, че има „опасни амбиции“ и че може би си въобразява, че тя самата е превъплъщение на Изида. Знаех и историята на ключа на астрариума, как Амилия го беше открила, а Енрико Силвио го бе откраднал от нея. А очевидно и Франческа нямаше доверие в Амилия. Презрителните й думи, че тази жена „все крои нещо“, още отекваха в съзнанието ми. Усетих напрежението в старата дама, когато забеляза, че египтоложката приближава към нашия ред. По лицето й пробягна уплаха, след което тя демонстративно съсредоточи вниманието си върху сцената. Въпреки това знаех, че трябва да се изправя лице в лице с Амилия. По време на разговора ни на погребението на Изабела тя съвсем ясно ми бе показала, че знае, че астрариумът е у мен. И което беше още по-важно, тя изглежда знаеше за него много повече от мен, дори и след разговорите ми с Хермес, Уолингтън и Силвио. Нейното мнение можеше да се окаже изключително важно парче от пъзела, който се опитвах да подредя, за да разгадая загадката на астрариума. Трябваше да се помъча да изкопча от нея колкото е възможно повече информация без аз самият да разкривам картите си. Вече бях допуснал подобна грешка в разговора си с Хю Уолингтън.

Музиката прекъсна разсъжденията ми. Евридика, облечена в прозрачен воал, следваше стъпките на Орфей с изключителна грациозност и се приближи заедно със съпруга си към входа на пещерата, откъдето щеше да премине от света на мъртвите в света на живите. Огромното желание на Орфей да се обърне и да види жена си бе изразено чрез скоковете, които правеше, уж се обръщаше, но не съвсем. Хореографията създаваше напрежение в публиката и подклаждаше ужасната мисъл, че ако Орфей се поддаде на желанието си да погледне жена си, ще я обрече на повторна смърт и ще я загуби завинаги.

Усещах напрежение в цялото си тяло, защото и аз изживявах подобна трагедия. Неговият копнеж напълно съответстваше на моето желание да видя Изабела жива. И в този момент, извръщайки се мъчително бавно, Орфей се обърна, разтвори ръце, за да прегърне жена си, тя се изправи на палци, огъна се като стебло, застана на границата между смъртта и повторния живот — и той я загуби завинаги.

Колкото и да ми е неудобно трябва да призная, че извиках, когато Евридика се отпусна мъртва на земята под погледа на съпруга си. Смутен от реакцията си продължих да наблюдавам Орфей, който, съсипан от постъпката си, изрази агонията си чрез няколко последователни скока.

Във фоайето на театъра беше организиран коктейл. Огледах морето от хора около мен. Видях Амилия в далечния край на залата до величественото мраморно стълбище, полускрита зад огромна саксия. Минах покрай някои от руските балерини, които разговаряха с местните знаменитости, както и покрай една маса, отрупана с брошури, рекламиращи екскурзии в Съветския съюз. Без всякакви любезности потупах египтоложката по рамото и заявих:

— Трябва да поговорим.

Заведох Амилия в една малка ниша, украсена с мраморна статуя на Мохамед Али с обичайния фес на главата.