Т. Лърнър - Сфинксът

Посегна към бастуна си, след това с куцукане се отправи към аркадата. Последвах я с известно безпокойство. Къде ме водеше? Спряхме пред една малка врата, покрита със завеса. Тя дръпна завесата, след това взе ключа, който висеше на верижка около врата й, и го пъхна в ключалката. Бутнах тежката врата и тя се отвори.

— Това е кабинетът на Джовани. Малцина имаха привилегията да бъдат допускани тук. Нищо не е пипнато тук след смъртта му.

Огромната стая беше пълна със старинни мебели. В единия ъгъл пред еркерния прозорец беше разположено огромно бюро, подобно на това, което Наполеон е използвал по време на военната си кампания. Върху него беше поставен овален портрет на мъж на около петдесет години, облечен в униформата на италианската фашистка партия. На протегната му ръка беше кацнал един сокол. До нея имаше друга снимка на същия мъж, заедно с младия крал Фарук, който изглеждаше изключително красив и елегантен. Двамата си бяха стиснали ръцете. Високо в единия ъгъл на стаята беше поставен препариран сокол, чиито стъклени очи проблясваха. На масичка вдясно от бюрото под прашен стъклен похлупак стоеше модел на семейната фабрика за памук, изработен от балсамово дърво и клечки кибрит. В противоположния край на стаята имаше малко походно легло, застлано с чаршафи и одеяло, дискретно прикрито зад големия диван. Гледката беше доста трогателна.

Франческа улови погледа ми и отбеляза, сякаш се опитваше да се защити:

— Спя тук, при призраците на семейството. Така се чувствам в безопасност. Исках да ти покажа това…

И тя ме заведе до една от стените, цялата покрита със снимки, поставени в рамка, и ми показа редица от групови фотографии, на които се виждаха само мъже. Под фотографиите с красив почерк бяха отбелязани датите от 1910 до 1954 година. Забелязах, че нямаше снимки от времето на Втората световна война — от 1939 до 1945 година. Всички снимки бяха направени на едно и също място, на брега на езерото Мариот, където богатите жители на Александрия са ходели на лов за патици и други водни птици. На една от последните снимки, направена през 1954 година, се виждаше момиченце, застанало до мустакат мъж на средна възраст, облечен в костюм за лов и с шапка на главата. На протегнатата му ръка беше кацнал сокол, а детето беше съсредоточило цялото си внимание върху птицата. Човек много лесно можеше да си представи цялата обстановка. Можех дори да чуя виковете на разтревожените чапли, които излитаха от тръстиките, и да усетя вятъра, разлюляващ палмите. Веднага ми стана ясно, че това дете беше Изабела.

— Ето я — каза Франческа. — Тук е на пет години и вече ходи на лов с баща си и дядо си. Човекът със сокола е синът ми Паоло. Другите мъже гледаха ловни кучета, а Паоло имаше сокол. В нашия род винаги са се гледали соколи, още от шестнайсети век, когато прадедите ми са живели в областта Абруцо. Внучката ми много обичаше тази птица.

Тя посочи препарираната птица в ъгъла на стаята.

— Ето я, това странно същество надживя сина ми. Такъв е животът, пълен с всякакви изненади. След като баща й умря, Изабела изкарваше сокола навън. Питаше ме: „Нона, защо и аз нямам крила?“. Не трябваше да напуска Египет, не трябваше да ходи да учи в чужбина. Сега щеше да е жива.

— Какво искаш да кажеш, Франческа?

— Basta! Вече всичко е безсмислено. Родът ни е прекъснат.

И тя блъсна ядно крака на креслото с бастуна си.

Отидох до библиотеката и коленичих, за да мога да прочета заглавията на книгите — „Древна астрология“, „Древното изкуство на мумифицирането“, „Египетска книга на мъртвите: магии и заклинания“, „Нектанебо II — магьосник или политик?“, „Магьосникът Моисей“, „Трудовете на Хермес Трисмегист, интерпретирани от Тоз Грекус“.

Възрастната жена застана зад гърба ми.

— Това са книгите на Джовани. Когато пътуваше, винаги ги носеше със себе си. В началото отстъпвах на прищевките му. Дори участвах в някои от възстановките му, но после нещата взеха да стават сериозни.

Тя спря, очевидно реши, че е казала прекалено много. Възстановки? Дали това не бяха представленията, за които ми бе говорила и Сесилия? Сетих се за думата „секта“, която офицерът беше споменал.

— Какво значи „сериозни“? — зададох въпроса съвсем между другото, за да не прекъсвам тънката нишка, която крепеше Франческа в действителността.

Лицето й помръкна.

— Не можеш да ги спреш мъжете — отбеляза тя с горчивина.

Извадих от библиотеката една книга, озаглавена „Популярни истории от древния Египет“ от Гастон Масперо. Името ми беше познато, тъй като го бях срещал сред книгите на Изабела. Отворих я на произволна страница и попаднах на историята за съня на Нектанебо, същият, който Амилия Линхърст беше описала в дисертацията си. Едно изсушено цвете се плъзна и падна на пода. Въпреки че беше съвсем сухо, из стаята се разнесе нежният му аромат. Вдигнах цветето, беше изсушен син лотос, цветът на листенцата все още си личеше. Знаех, че това цвете е свещено и често го бях виждал изобразено по стените на храмовете и на рисунки, на които се виждаше как членове на египетския двор позират, надвесени над него. Изабела ми беше казвала, че има халюциногенни свойства.