Т. Лърнър - Сфинксът

— Изабела.

Това не беше въпрос, просто назовавах неназоваемото. Тя се наведе над мен, в черните й очи открих онзи присмехулен израз, който познавах до болка. Беше облечена в същите дрехи, които носеше вечерта преди смъртта си.

— Изабела.

Тя сякаш искаше да ми отговори, протегна се и докосна с пръсти стената на затвора, където нечия отчаяна ръка беше издълбала в гипса някакви образи. Пръстите й посочиха несръчно нарисуваната риба, след това бик и накрая се спряха на изображението на женска глава, цялата покрита с извиващи се змии.

— Рибата, бикът и Медузата Горгона — прошепнах аз.

Образите завинаги се запечатаха в съзнанието ми.

След това тя ме целуна и аз отново изпаднах в несвяст.

Стреснах се и се събудих. Цялото тяло ме болеше. С мъка фокусирах погледа си върху мършавото лице на пазача, който се бе надвесил над мен и подрънкваше с връзка ключове. Това беше знак, че съм свободен.

Изправих се и се обърнах към стената на килията си. По нея не бяха изрисувани никакви образи.

Британският консул Хенриз се отнесе с ледена любезност към вбесения служител на затвора, след което ме изведе от сградата. Веднага щом се отдалечихме достатъчно, за да не могат да ни чуят, той ми съобщи, че трябва да се чувствам задължен на помощника си Мустафа Сахеер, който го бе информирал за ареста ми и след това под негово влияние полковник Хасан бе използвал връзките си, за да уреди освобождаването ми. Всичко това беше още по-трудно, тъй като днес беше петък, почивният ден за мюсюлманите.

— Оливър, след теб наистина остава една твърде неприятна диря от полуистини и завършващи със смърт инциденти. Сигурно е ужасно да загубиш съпругата си, но Бог ми е свидетел, вече ми става твърде трудно да те измъквам от кашите, в които се забъркваш. Не бих искал в даден момент да се превърнеш в БПБ.

— Какво е БПБ?

— Британски поданик в беда, горките хора не могат с години да се измъкнат от неприятностите, в които са се озовали. Започват да се превръщат в нещо подобно на твоя нещастен приятел австралиеца Бари Дъглас. Слава богу, поне проблемът с него не ми е на главата. Според мен той беше АГБ — австралийски гражданин в беда. Каква ужасна мисъл само.

Колата на Хенриз беше паркирана на улицата, съвсем близо до входа на затвора. Когато ни видя, шофьорът му излезе и отвори задната врата.

— С каквото и да си се захванал, крайно време е да го прекратиш — предупреди ме настойчиво Хенриз. — Следващия път няма да мога да те измъкна, независимо колко пъти ще ми се обади шефът на „Бритиш петролиум“, на „Шел“ или който и да е друг. Дори и такъв специалист по петрола като теб е лесно заменим, когато става въпрос за международни отношения. Имай предвид, че времето ти на свобода ти е дадено назаем, Оливър — и той чукна с пръст по часовника си, сякаш да подчертае думите си.

Лимузината се отдалечи. Стоях на улицата, чувствах се замаян от обезводняването. Един мъж излезе от сянката на съседния магазин и ме хвана за ръката. Отблъснах го, но в следващия момент осъзнах, че това беше Хермес Хемиедес.

— Ела, приятелю, нека те придружа до вилата ти, където ще бъдеш на сигурно място — каза той.

Дръпнах го отново в сянката на магазина.

— Откъде научи за ареста ми?

— Градът е малък. Разбрах, че си пристигнал още когато кацна в Кайро. Оттогава започнах да следя стъпките ти. Правя го, естествено, защото се страхувам за сигурността ти и за астрариума.

— Да не си полудял? Изобщо не трябва да ни виждат заедно. Разпитваха ме за теб, искаха да разберат дали те познавам. Какво става?

— Властите никога не са одобрявали този тип египтология, с който се занимавам аз. Сигурно вече си разбрал, че имаха подобно отношение и към Изабела.

— Хермес, разпитваха ме и ме унижаваха в продължение на часове!

Някой изсвири кратко зад гърба ми и аз се обърнах. Моят иконом Ибрахим стоеше малко по-надолу, от другата страна на улицата, и нервно наблюдаваше въоръжената охрана пред входа на главното полицейско управление. Забелязах, че колата на компанията също ме чакаше. Ибрахим изгледа Хермес с огромно презрение и след това започна ожесточено да ми прави знаци да отида при него.

Обърнах се отново към Хермес:

— Изглежда всяка моя стъпка се следи.

— В много по-голяма степен, отколкото си представяш. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не. Стой далече от мен!

Той стисна силно ръката ми.

— Не забравяй, винаги когато имаш нужда, можеш да ме потърсиш.