Т. Лърнър - Сфинксът

— Да не си се забъркал в някакви неприятности, Оливър? — попита Мустафа.

— Възможно е.

Колата спря, а ние останахме в джипа още няколко минути.

— Остави ме аз да се оправя с полицията — прошепна Мустафа на английски. — Знаеш, че имам връзки там.

Хвърлих поглед към шофьора, след това изведнъж ме обзе страх, наведох се и измъкнах ключа от обувката си. Пуснах го в ръката на Мустафа. Нямах друг избор. Налагаше се да му се доверя.

— Вземи това, Мустафа. Ако ме арестуват, отиди в Кайро, в чакалнята за пътници първа класа на Британските авиолинии. Шкафчето е регистрирано на името на компанията. В него има една раница.

— Ще го направя — кимна той. — Можеш да ми се довериш напълно.

Жилищните помещения бяха обзаведени съвсем скромно — в стаите имаше по едно тясно желязно легло с раиран дюшек, целият на буци, електрически чайник, малък хладилник и скрин, който изпълняваше функциите едновременно на шкаф и на маса. Никога не бях живял повече от няколко дена при такива условия, но много от колегите ми не бяха такива късметлии. Някои прекарваха по цели седмици на нефтените находища. В бунгалото ми все още имаше вещи, принадлежали на предишния му обитател, италианец, католик, който бе работил като сондьор. Така и не си направих труда да ги изхвърля. На стената над леглото висеше изпокъсана картина, представляваща Дева Мария, която се възнася към небето, стъпила на облак. Имаше малка библиотека, скована от най-различни дъски, закрепена с два ръждиви пирона за стената. В нея бяха подредени най-различни и доста изпокъсани книги — „Шокът на бъдещето“; „Корени“; „Страх от летене“ на Ерика Джонг; „Любовна история“ (на английски); „Хълмът Уотършип“ и както изведнъж за свой най-голям ужас забелязах книгата на американския писател от еврейския произход Хаим Поток „Името ми е Ашер Лев“. Това никак нямаше да се хареса на египетската полиция.

Когато двамата с Мустафа влязохме в бунгалото, заварихме двама полицаи, които разковаваха дъските на скрина. Малкото дрехи, които държах в него, бяха разхвърляни навсякъде по пода. Друг полицай, очевидно началникът им, се бе излегнал на леглото ми и ги наблюдаваше. Когато ме видя, той бавно се изправи, решен по всякакъв начин да демонстрира неуважението си към мен.

— Ти си господин Уорнок, британски гражданин, нали?

Пристъпих напред, така че да не може да забележи книгата на Поток. Страхувах се да не заподозрат, че съм от еврейски произход, можеха дори да решат, че съм член на Мосад.

— Проблем ли има? — попитах аз.

— Може би.

Той изкрещя нещо на своите хора на арабски, очевидно им нареди да вдигнат дюшека, и след това се обърна към мен:

— Може би си шпионин?

Старият раиран дюшек падна на пода и вдигна облак прах. Под него се показаха две списания „Плейбой“ от 1968 година. Полицаят ги взе и ги размаха заплашително към мен.

— Твои ли са? — попита той настойчиво.

— Разбира се, че не! — отговорих аз остро, по възможно най-убедителния начин.

Полицаят избухна в смях, а колегите му се присъединиха към него. Двамата с Мустафа запазихме пълно спокойствие. Това не се хареса на полицая и той удари с палката си по желязната рамка на леглото.

— Смешно, нали? Много смешно.

Мустафа също се разсмя. След малко и аз направих същото. Сърцето ми блъскаше до пръсване, докато полицаят разлистваше страниците на списанието. Спря и се загледа в постера, от който глупаво се хилеше една блондинка и показваше огромните си гърди. На главата си носеше каубойска шапка и беше прекрачила едно седло, поставено върху бала сено. Полицаят вдигна постера към мен. Момичето от него ми се усмихна, белите му зъби подигравателно искряха в сравнение с жълтеникавите изпочупени зъби на полицая.

— Таз да не ти е сестра?

В същия момент в атмосферата около нас се усети огромно напрежение, защото останалите мъже, схванали ужасната обида, се обърнаха към мен.

— Внимавай — предупреди ме тихо Мустафа на английски.

Замълчах. Ако се опитах да се защитя, само щях да ядосам полицая още повече, а като си мълчах, подронвах авторитета си пред всички. Стана ми ясно, че е получил нареждане да ме арестува, в противен случай не би си позволил такива волности.

— А може би предпочиташ момчета? — продължи да ме дразни той. — Ако е така, наистина не ти завиждам, приятелю.

Този път никой не посмя да се разсмее. Усетих, че ръцете ми се свиват в юмруци, синът на миньора се подготвяше за схватка. Но ако сега му налетях на бой, това щеше да е равносилно на самоубийство.