Т. Лърнър - Сфинксът

— За първи път чувам това име — излъгах.

— Тогава може би познаваш човек на име Хермес Хемиедес? — настоя той.

Когато отказах да отговарям, офицерът кимна на полицая, който стоеше отстрани и той ме издърпа от стола, за да се изправя на крака. Мернах лицето на един мъж, който стоеше пред прозореца на вратата и ме наблюдаваше. Лицето му ми се стори странно познато и през замъгленото си съзнание отчаяно се опитвах да си спомня къде го бях виждал. Постепенно споменът ми изплува. Предаването „Панорама“, което бях гледал по телевизията в Лондон. Това беше довереният човек на принц Маджид. Спътникът на Омар.

В стаята влезе друг полицай и каза на разпитващия ме, че Мосри чака отвън. Името изсвистя във въздуха като нажежен въглен, потопен във вода. Исках на всяка цена да го запомня, затова се заслушах внимателно в звуковете и ги повторих: Мосри. Офицерът кимна и Мосри влезе в стаята. Като че ли в същия момент температурата вътре рязко падна. От него се носеше някаква кисела миризма. Впи поглед в мен, имах чувството, че се опитва да надникне в черепа ми, и въпреки това не можех да се извърна. Липсата на каквито и да са емоции от негова страна ме ужаси, както и усещането за свръхинтелигентност, което се излъчваше от него. Спомних си как преди няколко години в Ангола се бях запознал с един военен главатар, който набираше деца войници и ги изпращаше на сигурна смърт. Сега за втори път през живота си бях изправен пред въплъщението на злото. Въпреки огромното ми изтощение усетих, че страхът отново стиска гърлото ми. Връзката вече ми бе съвсем ясна. Омар — Мосри — Маджид. Астрариумът. Не бях сигурен, но подозирах, че всичко това имаше отношение към опитите на президента Садат да отвори Египет към Запада, а вероятно и към опитите на президента Картър да установи мир в този район на Близкия изток. Единственото, което знаех със сигурност, бе, че в никакъв случай не трябваше да си позволя Мосри да започне да контролира ситуацията.

Офицерът нервно, но с уважение кимна на новодошлия. Започнах да си задавам въпроса дали в края на този разпит все още ще съм жив. Мосри дръпна един стол, седна в ъгъла на стаята и ме загледа втренчено. На устните му играеше лека усмивка. Беше ми много трудно да не закрещя.

Разпитът бе подновен отново, този път още по-агресивно.

— Отговори ми! — изкрещя офицерът и удари с юмрук по масата.

— Нямам никаква представа за какво говорите — отвърнах аз.

— Може би това ще освежи паметта ти.

Той се протегна към една папка и извади черно-бяла снимка, на която бяхме снимани двамата с Хермес по време на погребението на Изабела.

— Мога ли да се обадя в британското посолство? — попитах аз. — Като гражданин на Великобритания имам право да…

Не помня колко пъти бях отправял тази молба. За мен тя вече бе само набор от думи, за които се държах като корабокрушенец, бе начин да се опитам да запазя разсъдъка си. Самите думи вече не значеха нищо, бяха се превърнали в безразборно подбрани звуци, в края на чието изричане ме очакваше спасението.

Офицерът, който ме разпитваше, не ми обърна никакво внимание. Взе един къс молив, нарисува нещо на един лист и го бутна към мен.

— Това познато ли ти е?

Беше йероглиф, с който се означаваше Ба.

— Разбира се, познавам го от трудовете на жена ми. Това е Ба, душата птица, според древните египтяни.

— Примитивен символ от една примитивна култура, само че вие, западняците, сте си измислили разни романтични истории. Това също така е знакът на една нелегална организация, господин Уорнок. Познавате ли членовете на тази организация?

Стаята около мен беше започнала да се върти. Вече нямах сили да чувствам каквото и да било.

— Мога ли да седна? — попитах.

Офицерът погледна към Мосри, като че ли очакваше от него да даде отговор. Той кимна и офицерът се хвърли към мен, все едно искаше да ме удари. В последния миг отклони ръката си и ударът му попадна във въздуха. В този момент загубих съзнание.

Парфюмът й с едва доловим дъх на мускус и лимон ме върна към спомена за първата ни среща. Знаех, че ако отворя очите си, тя ще изчезне. Това беше като фокус на илюзионист, като образ, запечатан върху фотография, като танцуващи върху повърхността на езеро сенки. Поех дълбоко въздух, исках да продължа да се наслаждавам на присъствието й, независимо колко илюзорно бе то.

Нещо продължаваше да гъделичка лицето ми, но аз отказвах да се събудя. Знаех, че когато се събудя, неминуемо ще усетя болката в отеклите си крака. Спомних си, че някъде бях чел за един неврофизиолог загубил съпругата си, който развил теорията, че мъртвите продължават да съществуват, тъй като спомените за тях са се запечатали в съзнанието ни. Това не е безкрайна поредица от отделни, несвързани спомени, а истинско общуване, което продължава във времето и то се основава на многогодишни наблюдения, на това, че „познаваме“ починалия. Дали в момента аз самият не общувах точно по този начин? Изобщо не ме интересуваше. Протегнах ръка и докоснах топлата й плът.