Т. Лърнър - Сфинксът

Мустафа усети опасността и застана между нас.

— Господин полицай, господин Уорнок е приятел на Египет. Правителството го е наело на работа. Сигурно е станала някаква грешка.

— Няма грешка. Наредено ми е да го изпратя под конвой до Александрия, за да бъде разпитан.

— На какво основание?

— Това е въпрос, който ще се реши между господин Уорнок и началника ми, полковник Хасан.

На лицето на Мустафа грейна усмивка.

— Полковник Халид Хасан от Мансура ли имате предвид?

Този въпрос очевидно обърка полицая и той изгледа внимателно първо Мустафа, а после и мен.

— Същият. Защо? — попита той подозрително.

— Тогава няма проблем. С Халид Хасан сме добри приятели. Като деца сме израснали заедно в Ел-Оруа ел-Уоска. Много ще се ядоса, когато разбере, че сте арестували мой приятел.

— Не го арестуваме, просто искаме да му зададем някои въпроси.

Стоях като вцепенен по средата на стаята. Никога преди това не се бях чувствал толкова безпомощен. Мисълта, че съм скрил астрариума, не ми действаше никак успокоително и за момент си помислих, че това сигурно е последният ми ден на свобода. Погледнах към Мустафа, на лицето му отново бе изписана загриженост, явно и на него му минаваха същите мисли през ума.

Полицаят ме побутна към скрина и разпилените по земята дрехи.

— Събирай си нещата, тръгваме веднага.

Погледнах нагоре към единствения прозорец, пред който имаше решетки. Небето започваше да просветлява и синкавата светлина влизаща през прозореца показваше, че е на зазоряване. Опитах се да преценя колко време беше минало, откакто ме бяха хвърлили в затвора. От тогава имаше най-малко дванайсет часа. Докато преминавах по краткия път между полицейския джип и килията си, успях да се огледам и разпознах, че това е същата сграда, в която ме бяха разпитвали последния път — главното управление на полицията на улица „Ал Фатех“ в Александрия. Зад строгата фасада имаше цял лабиринт от стаички, разположени около вътрешния двор. Вътре беше влажно, острата миризма на урина и карболов сапун се смесваше с един друг отчетливо доловим мирис, мирис на страх.

Разпитваха ме часове наред. Флуоресцентната лампа светеше ярко над главата ми, имах чувството, че прогаря части от мозъка ми. Когато се концентрирах, ми се струваше, че улавям мириса на собственото си сиво вещество, което се пържеше като бекон. Бях свръхизтощен и мислите ми се люшкаха като боксьор, който вече не може да стои на краката си. Синините по лицето и гърба ми бяха свидетелство за лошото отношение на полицая, който ме доведе тук. Но офицерът, който ме разпитваше, беше съсредоточил цялото си внимание върху обстоятелствата около смъртта на Изабела. Непрекъснато повтаряше, че гмуркането е било незаконно и че е било извършено във военна зона, където хора като нас нямат право на достъп.

— Казах ви и преди — повторих уморено за кой ли път, — в деня, в който тя почина, нямах никаква представа, че гмуркането е незаконно, докато не се качихме на лодката. Съпругата ми не ми беше обяснила всичко подробно.

— Значи ви е лъгала, сър.

Офицерът, изключително любезен човек към петдесетте, непрекъснато ми се извиняваше. В началото се хванах на въдицата му, но след това разпитът се проточи с часове и той не ми позволяваше нито да си почина, нито да отида до тоалетната. Нарочно използваше тази тактика, за да ме унижи и пречупи.

— Добре, може и да ме е излъгала, какво значение има това? Удави се, преди да е открила каквото и да било.

Главата ми клюмна на гърдите. Единственото, което исках, бе да ме оставят да се наспя. Очите ми сякаш бяха потънали в дълбоки ями. В главата ми се въртяха странни откъслечни фрази, както и думи от известни стари песни — на „Бийтълс“ и на „Манкиз“. От изтощението и обезводняването бях започнал да изпадам в делириум, но от време на време имах моменти на просветление. Знаеха ли за съществуването на астрариума? Не бяха посмели да ме арестуват още на летището, но дали бяха успели да проникнат в чакалнята за пътници първа класа? Бяха ли задържали още някого? Хермес Хемиедес? Мустафа? Може би дори Франческа Брамбила, макар че не можех да си представя старата дама да им позволи да се отнасят към нея по подобен начин.

— Жена ти работеше с шофьора Фахир Алсайла, нали така?

Вдигнах глава и се опитах да срещна погледа на офицера. Очите му заплуваха в кръг, бяха меки, кафяви очи, които ме гледаха с престорено съчувствие. Само ако можех да го сграбча и да го стисна силно, помислих си съвсем безразсъдно.