Т. Лърнър - Сфинксът

— Джовани интересуваше ли се от историята на Нектанебо II? — попитах аз.

— Историята на този фараон бе завладяла напълно съзнанието му. Джовани беше силно привлечен от идеята за расовата чистота, а Нектанебо II е последният истински египетски владетел. Съпругът ми наричаше онези, които след него са се възкачили на трона, колониални окупатори. Това са персите, след тях арабите, после турците, французите и англичаните. По ирония на съдбата следващият управник на Египет беше Насър, но това не намали интереса на Джовани към фараона.

— Няма такова нещо като расова чистота — отбелязах малко разсеяно.

Стоях, загледан в цветето, умът ми се напрягаше да установи точните връзки.

— През трийсетте години времената бяха съвсем други, тогава хората търсеха сигурност и това ги караше да се чувстват в безопасност. Трябва да разбереш, че всички бяхме отчаяни, особено ние, които живеехме в Египет. Ние, италианците, искахме да се идентифицираме с някого. Джовани усещаше, че наближават огромни промени, искаше да осигури бъдещето на семейството, да направи така, че да не загубим всичко, което имахме.

Заслушах се по-внимателно, когато долових заплашителната нотка в гласа й.

— Как точно си е представял, че ще успее да постигне това?

Франческа рязко вдигна глава и ме изгледа право в очите, като че ли изведнъж осъзна, че е казала прекалено много.

— Достатъчно! И без това се разприказвах прекалено много, няма да предам съпруга си!

— Не те моля да предадеш съпруга си, а само да спасиш внучката си — отговорих й аз в същия тон и двамата се изгледахме намръщено.

— Вече е твърде късно за това, Оливър. Не разбираш ли, че я загубихме? И двамата я загубихме.

— Но тя дали почива в мир, Франческа?

— В мир? Не се дръж като идиот. Огледай се наоколо, отвсякъде съм заобиколена от мъртви, които крещят за възмездие. Когато и аз умра, и с мен ще стане същото.

Върнах книгата на мястото й.

— Трябва да ми кажеш името на свещеника, който погреба Изабела — казах й го със съвсем мек тон, не знаех дали отново не бях изгубил доверието й.

За мое най-голямо облекчение Франческа отговори на молбата ми:

— Отец Карлото от черквата „Света Екатерина“. Семейството ни принадлежи към тази енория от много години.

Докато я водех към вратата на кабинета забелязах колко фини бяха костите на ръката й. След като излязохме в коридора, тя заключи вратата и се обърна към мен:

— Не можеш да отидеш при него сега, тази вечер имаш задължение към мен. Отивам на опера и ти ще ме придружиш. Гостува балетът на Болшой театър, който ще представи „Орфей“ на Стравински.

Объркан от странната промяна в нея, реших, че отново се е пренесла в някой спомен от миналото, но точно в този момент от сянката се появи Адел.

— Госпожа Брамбила ще ви бъде изключително задължена, ако я придружите — каза той. — Това е събитието на годината. Всички важни личности в Александрия ще бъдат там. А госпожата трябва непременно да присъства заради честта на фамилията.

Представих си белезите по лицето си. Може би за мен щеше да е от полза да се покажа на публично място. Така щях да предизвикам преследвачите си и може би дори щях да ги принудя да разкрият самоличността си. Мина ми тревожната мисъл, че в опита си да се превърна от жертва в преследвач, използвах самия себе си като примамка. Това беше опасен ход, но той можеше да се окаже и твърде полезен.

Театърът „Сайед Дервиш“, който през колониалната епоха по време на най-големия си разцвет се е наричал „Мохамед Али“, беше малка, но богато украсена неокласическа сграда, боядисана със златна боя и с ронещи се гипсови тавани. От средата на деветнайсети век до 1952 година европейската диаспора бе поддържала в нея бурен културен живот, като бе канила за гастроли оркестри, балетни трупи и певци. Това е бил един от културните центрове на стара Александрия. След революцията театърът беше загубил много от предишните си почитатели и се бе превърнал в културен анахронизъм сред новото висше общество на богатите араби.

Оркестърът засвири, а аз започнах да оглеждам хората, които седяха на същия ред, на който се бяхме настанили и ние с Франческа. Публиката беше най-разнообразна — различни европейски знаменитости, някои представители на египетските власти, както и известен брой туристи. Хенриз и съпругата му бяха седнали пред нас. Консулът усети погледа ми, обърна се и не успя да прикрие неудоволствието си, че ме вижда.