Марк Олдън - Силата ТЕ

Работата със сладкодумния китаец обаче си беше предизвикателство. Първо, той беше уклончив. Не беше лесно да го заковеш за нещо. Баколод се възхищаваше от елегантните му дрехи и маниери, както и от умението му да подбира думите много внимателно. Обожаваше и точния като компютър мозък на китаеца. За Леон той беше дълбокомислен човек, който веднага внушава респект.

Но ако го разгневиш, китаецът ставаше опасен като змия. Омразата му се развихряше и не познаваше граници. Баколод знаеше историята за информатора. Китаецът чакал петнадесет години, за да си отмъсти на един малайзиец, който го предал на полицията.

Петнадесет години. Достатъчно време, за да може малайзиецът да погледне на предателството си срещу китаеца като на стара история. Би могъл да се обзаложи, че всичко, което е имало значение, вече е забравено.

Сладкодумният китаец обаче никога не прощаваше. Решил, че моментът на отмъщението е дошъл, той пристъпил към действие като истински член на Триадата. Полял очите на малайзиеца с киселина, после заповядал да го осакатят. Сега информаторът пълзи по задните улички на Манила и се прехранва от просия. И напомня за злобната природа на китаеца.

Леон Баколод остави датсуна на паркинга и тръгна към входа на ЗСТ. Влажна мъгла бе паднала над върха на планината. Тя скриваше и неканените посетители, онези, които плъзваха по паркинга след залез-слънце: гущери, големи като змии; черни плъхове с дълги опашки; изгладнели диви кучета. Всички се оглеждаха в очакване на угощението с боклуците наоколо.

В мъгливи нощи неспокойният Баколод не можеше да прекоси паркинга, без да си помисли, че плъховете ще загризат глезените му. Или че дивите кучета ще го захапят за топките. Това със сигурност бяха глупави тревоги, тъй като нищо подобно не беше се случвало нито с него, нито с колегите му от ЗСТ. Но както казваше Хузиана де Вега, той бързо изпадаше в нервна възбуда за нищо.

На входа на ЗСТ махна с ръка на пазачите, трима дребни негритос с тъмна кожа и вълнисти коси, характерни за расата им. И тримата бяха въоръжени с узита и вечеряха динугуан — свински дреболии, задушени в кръв от прасе. Провинциални уроди, обули първия си чифт обувки. Селяндури, пристигнали в големия град, но все още натъжени за източните джунгли, където роднините им се биеха с лъкове и отровни стрели. Баколод им се усмихна. Гадеше му се от тези копелета.

Той спря във входа зад портала, остави торбата си на земята и се огледа. Беше тъмно. Американците, тази стисната пасмина, бяха похарчили съвсем малко пари за осветление. Разчитаха на старомодните фенери, инсталирани от японската имперска армия, когато тя бе използвала мястото за концентрационен лагер. Бледата луна, забулена от сива мъгла, също хвърляше малко светлина в зоната.

ЗСТ изглеждаше пуста. Баколод знаеше, че нощната смяна е закъсняла, а онези работници, които не спяха в бараките, си бяха у дома. Което го устройваше чудесно, защото имаше по-малка вероятност да го видят как подпалва.

Самата зона се състоеше от фабрики, складове, бараки за работниците и дълга електростанция с кабели за високо напрежение. В останалата част имаше полуразрушени работилници, порутени навеси и две помпени станции. Въоръжените пазачи обикаляха наоколо с добермани и немски овчарки. Миришеше на сяра и заводски дим.

Мощен лъч от стражевата кула на предната стена осветяваше паркинга и входа. Касетофонът на негритос гърмеше.

Само на няколко метра от мястото, където стоеше Баколод, имаше площадка. Червената й мръсотия се стелеше върху купчината парни локомотиви. Освен голия стълб, заобиколен от мотопеди и велосипеди, завързани за дървените решетки, за да не бъдат откраднати, площадката беше празна.

Когато ЗСТ беше японски концентрационен лагер, тя служеше като място за екзекуции. Тук пленените съюзници бяха разпъвани на кръст от коменданта, който заповядваше в ръцете, краката и черепите им да бъдат забивани пирони. Леон Баколод, чийто свят бе изпълнен с призраци, вярваше, че площадката е населена с душите на филипинци, китайци и американци. Понякога чуваше стенанията им в нощния вятър.

Потрепери. От тази площадка му настръхваше косата.

В предвоенните години зоната е била ферма за мляко, после балнеоложки център и накрая най-голямата фабрика за пумпали в страната. Влечението му към тази детска играчка всъщност бе единственото му хоби. От постоянните си игри той бе научил безброй номера, с които доставяше удоволствие на Хузиана де Вега. Научи се да използва играчката като метателно оръжие, бойно изкуство, почти забравено във Филипините, където бяха изобретени пумпалите.