Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

Дулото на устройството се показа навън. Дум, дум, дум.

Изстрелите бяха предназначени за президента на Съединените щати. Агентите събориха Даниълс на тротоара и го прикриха с телата си.

Малоун пъхна плика във вътрешния си джоб, прекоси стаята с няколко скока и сграбчи алуминиевата рамка. Тя обаче не помръдна. Очите му потърсиха кабели, но не откриха такива. Вероятно устройството се управляваше дистанционно и продължаваше да бълва високоскоростни куршуми. Малоун видя как агентите се опитват да вкарат президента обратно в лимузината. Ако успееха, той щеше да бъде в безопасност под надеждното прикритие на дебелата броня.

Устройството продължаваше да стреля. Малоун скочи на прозореца, опитвайки се да запази равновесие на рамката. Свободната му ръка сграбчи алуминиевата кутия. Целта му беше да я разклати, странично или нагоре-надолу, за да я отклони от мишената. За миг успя да отклони дулото наляво, но вътрешните механизми бързо го върнаха на предишната позиция.

Долу, възползвайки се от временното отклонение на огъня, агентите успяха да вкарат президента обратно в лимузината и тя потегли с пронизително свирене на гумите. Тримата агенти останаха пред входа на "Чиприани" заедно с полицаите, които вече бяха там. Всички бяха с оръжие в ръце.

Разнесоха се изстрели и Малоун осъзна втората си грешка. Полицията стреляше по него.

В открито море, край бреговете на Северна Каролина

6:25 ч. Вечерта

За Куентин Хейл нямаше нищо по-приятно от плъзгането по пенестите вълни с издути от вятъра платна. Той беше типичен представител на хората, за които казват, че в жилите им тече не кръв, а морска вода.

Платноходите били работните коне в океана през XVII и XVIII век. Малки, едномачтови, с лесно разгъващи се платна, бързи и маневрени. С решаващото предимство на плиткото газене. Екипажите им били до седемдесет и пет човека, а въоръжението – 14 оръдия. Съвременното им превъплъщение беше по-голямо – с дължина 85 метра и корпус от последно поколение композитни материали вместо от дърво, леко и пъргаво за управление. Без тежестта на оръдия, с красив силует, този плавателен съд беше истинска наслада за окото и душата. Бе направен с единствената цел да пори безбрежните води на океана и бе претъпкан с играчки. Суперлуксозните му кабини предлагаха всички удобства за дванайсет гости, а екипажът му се състоеше от шестнайсет души, повечето от тях наследници на хора, които бяха служили на фамилията Хейл още от времето на Американската революция.

– Защо правиш това, Куентин? – изкрещя жертвата му. – Защо?!

Хейл погледна мъжа, който лежеше на палубата в клетка от метални винкели. Главата и гърдите му бяха оковани. Отделни железа стягаха торса и бедрата му. Преди стотици години подобни клетки били изработвани "по поръчка" за жертвите, но тази беше още по-усъвършенствана. Желязната обвивка около главата на мъжа беше толкова плътна, че не позволяваше дори най-малкото помръдване на челюстите. Устата му умишлено не беше запушена.

– Ти нормален ли си? – извика жертвата. – Това си е чисто убийство!

– Наказанието за предателите не е убийство – отвърна Хейл, очевидно засегнат от обвинението.

Окованият мъж отговаряше за финансите на фамилията, също като баща си и дядо си преди това. Живееше в прекрасно имение на брега на океана във Вирджиния. Компанията "Хейл Ентърпрайсиз" имаше представителства по целия свят и в тях работеха над триста души. Във ведомостите на корпорацията фигурираха много счетоводители, но специално мъжът, който лежеше на палубата, беше освободен от бюрократични формалности и отговаряше лично пред Хейл.

– Заклевам ти се, Куентин! – изкрещя той. – Не съм им предал нищо повече от най-обща информация!

– Дано да казваш истината, защото от това зависи животът ти – отвърна Хейл, умишлено обнадеждавайки жертвата си. Този човек трябваше да проговори.

– Дойдоха да ми връчат призовка. Те вече знаеха отговорите на всички въпроси. Предупредиха ме, че ако не им сътруднича, ще ми отнемат всичко и ще ме хвърлят в затвора.

Счетоводителят се разрида. Отново.

Те бяха от Данъчната служба. В едно ранно утро бяха нахлули в офисите на "Хейл Ентърпрайсиз". По същото време други техни колеги се бяха появили в осем банки на територията на страната с искане за финансова информация както за корпорацията, така и лично за Хейл. И банките бяха отстъпили. Нищо чудно, защото бяха американски. В тази страна почти нямаше закони, които да защитават банковата тайна. Именно затова всички движения по сметките във въпросните институции се придружаваха от прецизно поддържана документация. За разлика от чуждестранните банки, най-вече швейцарските, за които тайната на влоговете отдавна се беше превърнала в национална мания.