Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

Острият звук отекна в каменните стени на ротондата. Но барутът в цевта не се запали, тъй като нямаше искра. Засечка.

По лицето на нападателя се изписа ужас. Джаксън знаеше какво се беше случило. Виновен беше студеният и влажен въздух. Беше водил много сражения под дъжда и отдавна знаеше колко е важно да държиш барута си сух.

Той се понесе напред, стиснал бастуна си с две ръце като копие. Мъжът захвърли пистолета и извади друг. Дулото му беше на сантиметри от гърдите на Джаксън. Капсулата изтрещя, но отново нямаше искра. Още една засечка.

Удбъри хвана ръката на президента миг преди върхът на бастуна да потъне в корема на нападателя. Министърът на военноморския флот сграбчи другата. Мъж във военна униформа се хвърли върху непознатия, следван от още няколко членове на Конгреса, сред които беше и Дейвид Крокет от Тенеси.

– Пуснете ме! – изкрещя Джаксън. – Знам откъде идва тоя тип!

Но министрите продължаваха да го държат здраво.

Нападателят размаха ръце, после тялото му се свлече.

– Пуснете ме! – отново извика Джаксън. – Аз мога да се защитавам!

Нападателят беше изправен на крака и предаден на униформените полицаи.

– Цял живот съм чакал да видя такъв мръсник и Господ най-после откликна на желанието ми! – процеди Крокет.

Нападателят започна да крещи. Бил кралят на Англия и щял да забогатее само ако убие Джаксън.

– Трябва да изчезваме от тук – прошепна в ухото му Удбъри. – Този човек явно е луд.

– Нищо подобно! – отсече Джаксън. – Този човек е оръдие на заговор!

– Елате, сър – настоя министърът на финансите и го поведе към каретата, която чакаше под ситния дъжд.

Джаксън се подчини, но гневът продължаваше да кипи в него. Беше напълно съгласен с това, което преди време беше казал Ричард Уайлд, конгресмен от Джорджия. Слуховете са стоглава ламя, от която се раждат легендите. Надяваше се да е така. Беше се изправил срещу убиеца без капчица страх. Дори двата пистолета не го бяха накарали да трепне. Всички присъстващи бяха станали свидетели на смелостта му. И, слава на Бога, провидението го беше спасило. Вече наистина беше убеден, че е предопределен да води народа си към слава и успехи.

Качи се в каретата. Удбъри го последва. Конете потеглиха в дъжда. Той вече не усещаше студа, не се чувстваше стар и уморен. Усети прилив на сила. Както преди две години, по време на една екскурзия с параход до Фредериксбърг, когато някакъв уволнен от него морски офицер с психически проблеми беше окървавил лицето му. Това беше първият случай на физическо нападение срещу американски президент. Впоследствие Джаксън отказа да повдигне обвинения срещу този човек и отхвърли идеята на съветниците си да ходи с постоянна охрана. Пресата вече го беше провъзгласила за крал, Белият дом бе наречен кралски двор. Той нямаше никакви намерения да налива още вода в тази мелница.

Днес обаче един човек се беше опитал да го убие. Нов прецедент в историята на страната. Политическо убийство. Един акт, който бе по-подходящ за Европа и Древния Рим. Акт срещу тирани, монарси и аристократи, но не и срещу демократично избрани лидери.

– Знам кой стои зад това! – мрачно промърмори той, обръщайки се към Удбъри. – Те нямат кураж да се изправят открито срещу мен и затова прибягват до услугите на някакъв луд!

– За кого говорите?

– За предателите – отвърна Джаксън и това бяха единствените му думи.

Но разплатата щеше да бъде жестока.

Ню Йорк, събота,

8 септември, в наши дни

6:13 ч. Вечерта

Котън Малоун допусна не една, а две грешки.

Първата беше присъствието му на петнайсетия етаж на хотел "Гранд Хаят", където се беше озовал по молба на бившата си шефка Стефани Нел, изпратена по имейл преди два дни. Среща в събота в Ню Йорк. Вероятно за да обсъдят нещо на четири очи, със сигурност важно. Въпреки това той бе направил опит да я потърси в централата на отряда "Магелан" в Атланта, но от там бе получил кратък и категоричен отговор: "Извън офиса за шест дни, ЗК".

Нямаше смисъл да пита къде е. ЗК означаваше "забранени контакти". В смисъл – чакай аз да те потърся.

Преди години и той беше същият: оперативен агент, който сам определя най-подходящия момент за появата си. Но това беше малко необичайно за ръководителя на "Магелан". Стефани отговаряше за всичките дванайсет агенти, които работеха под прикритие. Контролът беше основната ѝ задача. Трябва да се беше случило нещо много необичайно, за да премине в статут ЗК.