Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

Продължи да наблюдава Нокс и Карбонел през очилата за нощно виждане. И двамата държаха пистолети и фенерчета. Шансовете им бяха равни. Нямаше представа колко време щяха да останат така. Дали си даваха сметка за опасността?

С настъпването на прилива бягството през шахтите ставаше невъзможно. Борбата с нахлуващата вода в тясната тръба щеше да наподобява плуването срещу течението на бурен поток, без никаква възможност да си поемат въздух. Двамата бяха заели позиция в дъното на пещерата, на няколко метра един от друг. От там мърдане нямаше. Въздухът щеше да стигне до тях едва с настъпването на отлива. Но дотогава щяха да са мъртви.

Малоун се промъкна на средната палуба, използвайки за прикритие отворените врати. Мина последователно през киносалон, трапезария и няколко помещения за гости. Охранителни камери не се виждаха, но въпреки това нервите му бяха опънати до крайност. Пръстът му беше на спусъка.

Коридорът свърши пред голям, луксозно обзаведен салон. Дърво, слонова кост, кожа. В ъгъла се виждаше малък роял. Всичко блестеше. Като самата яхта. Трябваше час по-скоро да разбере какво се случва на кърмата. Приведен ниско към пода, той се промъкна през двойната остъклена врата. На палубата имаше плувен басейн, около който се бяха струпали хора. Натам водеше извитата стълба вдясно.

Той бавно пое по стъпалата, които свършваха на малък дек за слънчеви бани, който гледаше към кърмата. Очите му машинално огледаха околността. Яхтата се движеше в средата на реката. Двата бряга ясно се очертаваха в далечината. Слънцето изгряваше точно пред тях, мъглата почти се беше вдигнала. Обърна се към носа и отбеляза, че съвсем скоро ще навлязат в открития океан.

Приведен, той предпазливо се насочи към задния парапет. Най-напред видя Стефани и Шърли Кейзър, охранявани от двамата въоръжени мъже. Други четирима стояха наблизо. До тях се беше изправил Куентин Хейл и Касиопея. Затворена в желязна клетка.

Касиопея беше на прага на паниката. Дебело тиксо стягаше китките ѝ. Тялото ѝ не можеше да помръдне, сковано от металните пръчки. Срещна погледа на Стефани. Мрачен, тревожен и безпомощен.

– Какъв е смисълът на всичко това, Куентин? – изкрещя Шърли. – Защо го правиш?

– Защото така правят пиратите – обърна се да я погледне той.

– Като убиват невъоръжени жени? – презрително подхвърли Стефани.

– Враговете трябва да получат урок.

Хейл се приближи до клетката.

– Дълги години крале и губернатори са ни затваряли в това малко приспособление. Макар и рядко, ние сме им отвръщали със същото. Но вместо да ги окачваме на мачтата и да чакаме да умрат, милостиво сме ги влачили след кораба, докато се удавят.

Мъжете вдигнаха клетката на парапета.

Времето на Малоун изтече. Не можеше да чака повече. Дишаше учестено, попаднал в плен на емоциите. Вдигна пистолета и се прицели, но миг преди да натисне спусъка, чифт здрави ръце го сграбчиха за раменете и го откъснаха от парапета. Бърз ритник изби оръжието от ръката му.

Обзе го ярост, пред очите му причерня. Кракът му потъна в слабините на нападателя, който се преви надве, но само за да срещне коляното му. Главата му отскочи назад в мига, в който лакътят на Малоун се заби в лицето му. Последваха две светкавични крошета. Тялото на противника му се прехвърли през парапета и се стовари на палубата пет метра по-надолу.

Двамата, които държаха клетката, стреснато се обърнаха. Чул шума, Хейл вдигна глава и моментално засече виновника за суматохата. Малоун трескаво се огледа, търсейки пистолета си.

– Хвърлете я! – долетя отдолу крясъкът на Хейл.

Малоун откри оръжието си, грабна го и прескочи парапета. Падна на палубата, претърколи се и застреля двамата с пушките, които стояха наблизо. После скочи на крака и хукна напред. Хейл се опита да му пресече пътя с пистолет в ръка, но той го изпревари с изстрел в гърдите. Капитанът рухна на палубата. Малоун продължи напред.

– Давай, помогни ѝ! – изкрещя Стефани.

Четиримата мъже с клетката стигнаха до парапета. Вече беше късно да ги спре с оръжие. В продължение на една безкрайно дълга секунда клетката се разклати на ръба, после полетя надолу. Касиопея изчезна във водите на Атлантическия океан.

Уайът се върна по стъпките си към мястото на спуснатото въже. Водата вече стигаше до кръста му. Не след дълго горните шахти щяха да се наводнят изцяло. Справедлив край за онези двамата, които се мислеха за по-умни от останалите. Карбонел разчиташе на подкрепата на хората си, а Нокс беше съзрял шанс да се отърве от два проблема едновременно. Още по-добре, че и двамата разполагаха с оръжие и фенерчета, които обаче нямаше да им помогнат. Карбонел беше отговорна за ненужната смърт на няколко федерални агенти. Подобен грях тежеше и на душата на Нокс. Сега обаче щяха да си платят.