Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

Иззад ъгъла се появи фигурата на мъж. В едната си ръка държеше загасено фенерче, а в другата стискаше пистолет.

Клифърд Нокс.

Добре дошъл. Ето ти и един малък подарък от мен.

Уайът включи фенерчето си и го подхвърли към мястото, на което се спотайваше Андреа Карбонел.

Малоун се оттегли към нишата на носа. Там лежаха две старателно сгънати десетметрови плътна, прикрепени с метални скоби към палубата. Изпита неволно възхищение от гигантския платноход със закръглен стоманен корпус и аеродинамична командна кабина без нито един остър ръб. Височината му беше внушителна – осемнайсет метра над ватерлинията и още десетина за кабините на горната палуба. Трите мачти се извисяваха на повече от шейсет метра в тъмното небе. Истинско произведение на изкуството.

Корабът се раздвижи. Това му се стори странно, защото двигателите почти не се чуваха. Корпусът просто се отлепи от пристана и пое напред. Той предпазливо надникна от нишата. Мъглата все още покриваше по-голямата част от палубата. Той напусна скривалището си и на два скока стигна до вратата на горната кабина. Осветеният с аплици коридор водеше към кърмата, създавайки усещането за височина и дълбочина. От ароматизаторите на тавана се долавяше миризмата на магнолия и зелен чай.

Коридорът свършваше в средата, където трите палуби се събираха пред извита около главната мачта стълба. Прозрачният под позволяваше на слънчевите лъчи да достигат и до най-долната от тях. Всичко беше от неръждаема стомана, стъкло, камък и скъпо дърво.

Вниманието му беше привлечено от някакво движение горе. Бутна първата врата, която се изпречи пред очите му. Озова се в добре оборудвана и напълно затъмнена фитнес зала. Залепи гръб за стената и надникна в коридора. Двама мъже забързано слизаха по извитата стълба. Подминаха палубата и продължиха надолу. После чу гласа на Хейл. Някъде откъм задната палуба. Там чакаха Касиопея и останалите.

Хейл излезе на задната палуба. Тук се беше разправил със счетоводителя предател, тук възнамеряваше да сложи точка и на проблемите, които му създаваха трите жени. Заобиколени от бдителните моряци с оръжие в ръце, те вече оглеждаха обещаната специална изненада.

– Нарича се клетка на позора – поясни той. – Изработена от желязо, което следва формата на човешкото тяло.

Хейл усети как двигателите увеличават оборотите си. Беше заповядал пълен напред. "Адвенчър" развиваше до двайсет възела, или около четирийсет и пет километра в час. С тази скорост съвсем скоро щяха да излязат в открития океан.

– Някога в тези клетки са били затваряни достойни мъже, оставяни да умрат увиснали на мачтата – добави той. – Едно наистина ужасно наказание.

– Като онова другото, при което жертвата е принудена да изяде собственото си ухо? – хладно подхвърли Вит.

– Горе-долу – усмихна се Хейл. – С разликата, че в тези клетки сме били затваряни ние.

Вдигна ръка и двама от хората му сграбчиха за ръцете Вит. Тя започна да се съпротивлява.

– Бъди добро момиче! – извика той, насочил показалец към гърдите ѝ.

Беше заповядал да ѝ вържат ръцете още преди да се появи на задната палуба. Другите две остави на мира. Единият от моряците я изрита в глезените и тя тежко се стовари на палубата. Без да губят нито секунда, те я сграбчиха за раменете и краката и я хвърлиха в клетката, лежаща наблизо като отворен пашкул. Пантите се затвориха с остро скърцане, резето щракна. Вече нямаше пространство, за да се съпротивлява.

Хейл се наведе над нея.

– Ти уби двама от моите хора – изсъска той. – Сега ти предстои да разбереш как са се чувствали моите деди, оковани в това желязо.

Силен порив на вятъра го засипа с хладни пръски. В ноздрите го удари миризмата на океана, който беше съвсем близо. Мъглата бавно се вдигаше. Много добре. Отлично. Сега вече беше сигурен, че ще има възможност да наблюдава как умира тази жена.

Нокс трепна при появата на светлината, която описа дъга на два-три метра от него. Не беше сигурен кой я беше включил, но това нямаше значение.

Вдигна пистолета и натисна спусъка.

Не се случи нищо. Фенерчето цопна във водата, продължавайки да свети. Без да попадне в целта, куршумът му рикошира с тревожен звън в насрещната стена. Успя да зърне някаква сянка вдясно. Една ръка потъна във водата, извади фенерчето на повърхността и го изгаси. Това вече беше мишена. Пистолетът му отново изтрещя.

Уайът безшумно се потопи. Пръстите му се вкопчиха в ръба в мига, в който подхвърли фенерчето към Карбонел. После се набра на ръце и тялото му изчезна вътре. Не искаше да остане на пода на пещерата нито миг повече от необходимото, тъй като това означаваше да се окаже в зоната на рикошетите.