Йън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Писмото на Стийн усложни представата ми за Къри. То ми напомни, че от тримата той е попаднал най-безнадеждно под властта на „Хипнеротомахия“.

— Той не е замесен, Том.

— Сам видя как се държа, когато му показа дневника. Къри все още вярва, че е негов.

— Не. Аз го познавам, Том. Разбра ли? А ти не.

— Това пък какво означава?

— Ти никога не си вярвал на Ричард. Дори когато се опитваше да ти помогне.

— Не ми трябва неговата помощ.

— И мразиш Винсънт само заради баща си.

Обръщам се изненадан към него.

— Той докара баща ми до…

— До какво? До катастрофата ли?

— Докара го до безумие. Какво ти става, по дяволите?

— Той просто написа една рецензия, Том.

— Съсипа живота му.

— Не живота, а кариерата. Има разлика.

— Защо го защитаваш?

— Не го защитавам. Защитавам Ричард. Но Винсънт не ти е сторил каквото и да било.

Тъкмо се каня да отвърна нещо хапливо, когато виждам какво му причинява този разговор. Пол притиска скулите си с длани и бузите му се издуват. За секунда виждам само фаровете отвън по пътя. В далечината отеква клаксон.

— Ричард винаги е бил добър към мен — казва Пол.

Спомням си, че баща ми не издаде нито звук по време на онова пътуване. Дори когато колата изхвръкна от пътя.

— Ти не ги познаваш — настоява Пол. — И двамата.

Не съм сигурен кога точно започна дъждът — дали когато пътувахме към панаира на книгата, за да видим майка ми, или по-късно, докато ме караха с линейка към болницата.

— Веднъж намерих рецензия за първия сериозен труд на Винсънт — продължава Пол. — В дома му. Изрезка от началото на седемдесетте, когато бил златното момче на Колумбийския университет — преди да дойде в Института и кариерата му да отиде по дяволите. Беше безумно хвалебствена, за такава можеш само да си мечтаеш. Накрая се казваше: „Винсънт Тафт вече пристъпи към следващия си проект: цялостна история на италианския Ренесанс. Ако се съди по досегашното му творчество, това наистина ще е грандиозен труд; един от редките случаи, когато писането на история се превръща в създаване на история“. Помня го дума по дума. Открих рецензията през пролетта на подготвителния курс, още преди да се опознаем. Тогава за пръв път почнах да разбирам що за човек е.

Рецензия. Като онази, която изпрати на баща ми, за да е сигурен, че ще я прочете. „Измамата Беладона“ от Винсънт Тафт.

— Той беше светило, Том. Знаеш го. Имаше повече ум от целия тукашен факултет. Но потъна. Не изгоря. Просто потъна.

Думите набират инерция, струпват се във въздуха, сякаш искат да постигнат баланс между тишината извън Пол и напрежението в гърдите му. Имам чувството, че плувам безсилно, докато отливът ме отнася навътре в морето. Пол отново почва да говори за Тафт и Къри, а аз си казвам, че те са просто образи от поредната книга, мъже със странни шапки, плод на налудничаво въображение. Но постепенно започвам да ги виждам през неговите очи.

След скандала с дневника на Генуезеца Тафт напуснал Манхатън и се заселил в бяла дървена къща край Института, на километър и половина от студентското градче в Принстън. Може би го е съсипала самотата, липсата на колеги, с които да си съперничи. Така или иначе, само след няколко месеца из академичната общност плъзнали слухове за неговото пиянство. Планираният труд за италианския Ренесанс тихо издъхнал. Талантът и пламенните му страсти сякаш се сгромолясали.

Три години по-късно покрай публикацията на следващия му труд — тънко томче за ролята на йероглифите в ренесансовата живопис — станало ясно, че кариерата на Тафт буксува. След още седем години, когато следващата му статия била публикувана в невзрачно научно списание, редакторът нарекъл неговия упадък истинска трагедия. Според Пол той продължавал да страда от загубата на онова, което някога имал заедно с баща ми и Къри. За всичките двайсет и пет години от пристигането си в Института до срещата с Пол Винсънт Тафт направил само четири публикации. Предпочитал да си запълва времето с критики на чуждия труд — и най-вече на баща ми. Пламенният гений на младостта му не се завърнал нито веднъж.

Навярно „Хипнеротомахия“ се е завърнала в неговия живот, когато Пол изникнал на прага му през пролетта на подготвителния курс. След като Тафт и Стийн се заеха да помагат на Пол за дипломната работа, той неведнъж ми е разказвал за поразителни проблясъци на гениалност у неговия наставник. Често се случвало нощем старият мечок да работи самоотвержено заедно с него, цитирайки наизуст дълги откъси от слабо известни текстове, когато Пол не успявал да ги намери в библиотеката.