Йън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Брукс — казва Джил, — би ли отишъл да попиташ Албърт дали е останало нещо за вечеря? Не сме яли и много бързаме.

Брукс се съгласява. Той е идеалният заместник-председател — услужлив, неуморен, лоялен. Дори когато молбите на Джил почнат да звучат като заповеди, той не изглежда раздразнен. Тази вечер за пръв път го виждам поуморен и се питам дали преди малко не си е довършил дипломната работа.

Джил надига глава.

— Всъщност ще донеса тук вечеря за двама, а аз ще хапна в столовата. Така ще можем да си поговорим какви вина да поръчаме за утре вечер.

Брукс се обръща към мен и Пол.

— Радвам се, че наминахте, момчета — казва той. — Извинявайте за Паркър. Не знам какво го прихваща понякога.

— Понякога ли? — промърморвам тихичко аз.

Брукс сигурно ме е чул, защото се усмихва, преди да излезе.

— Храната ще е готова след няколко минути — казва Джил. — Ако ви трябва нещо, аз съм долу. — Той се вглежда в Пол. — Щом привършите, можем да отидем на лекцията.

След като той излиза, за няколко секунди не мога да се отърся от чувството, че двамата с Пол вършим някаква измама. Седим до старинна махагонова маса в каменна сграда от деветнайсети век и чакаме да ни донесат вечеря. Ако получавах по десет цента за всеки път, когато са ми сервирали, откакто постъпих в Принстън, май и досега щях да си остана с празни джобове. Клуб „Манастира“, където членуваме с Чарли, е малка, простичка каменна сграда с грубоват и уютен чар. Когато подът е излъскан и тревата отвън окосена, изглежда съвсем прилично място за билярд или две-три халби бира. Но по размери и сериозност бледнее пред „Бръшляна“. Готвачът държи най-вече на количеството, а не на качеството, и за разлика от нашите приятели в „Бръшляна“, ядем където ни падне, вместо да сядаме около масата по реда на пристигане. Половината столове са пластмасови, а приборите за хранене — евтиния. Понякога, след твърде пищни веселби и обилни почерпки, в петък вечер заварваме върху чиниите само по някой сандвич. С две думи — клуб като повечето на тази улица. „Бръшляна“ открай време си е изключение.

— Ела долу с мен — казва внезапно Пол.

Нямам представа какво си е наумил, но тръгвам след него. Слизаме покрай витража на южната стълбищна площадка, после се спускаме в мазето на клуба. Пол ме води по коридора към Председателската стая. Единствено Джил би трябвало да има достъп до нея, но когато Пол се оплака, че става все по-трудно да се уедини в библиотеката, докато довършва дипломната си работа, Джил му обеща дубликат от ключа с надеждата да го примами отново в клуба. По онова време Пол мислеше само за работа и не му беше до никакви клубове. Но Председателската стая — голяма, тиха и достъпна по тайни пътища през тунелите — представляваше дар божи, на който не можеше да откаже. Другите протестираха, че Джил превръща в хан най-престижната стая на клуба. Възраженията обаче скоро заглъхнаха, тъй като Пол почти винаги идваше незабелязано по тунелите. Явно засегнатите не се чувстваха чак толкова уязвени, щом не го виждаха да влиза и да излиза.

Когато стигаме пред вратата, Пол отключва. Вмъквам се подир него и гледката ме изненадва. От седмици не съм идвал тук. Първото, което си спомням, е студът. В мазето на клуба температурата спада застрашително близо до точката на замръзване. Престижна или не, в момента стаята изглежда тъй, сякаш я е връхлетял литературен ураган. По всяка що-годе равна повърхност се трупат книги като купища руини. Клубните лавици с мухлясали томове на европейски и американски класици сега чезнат напълно зад донесеното от Пол — справочници, исторически хроники, морски карти и разпръснати чертежи.

Той затваря вратата зад нас. До бюрото има красива камина и около нея камарите са тъй огромни, че някои книги рискуват да паднат в огнището. И все пак Пол изглежда доволен от вида на стаята: заварва всичко точно както го е оставил. Той пристъпва напред, вдига от пода „Поезията на Микеланджело“, изтръсква няколко люспи боя от корицата и внимателно слага книгата върху бюрото. Намира кибрит върху лавицата над камината, драсва клечка, посяга в камината и след миг малки сини пламъчета лумват по старите вестници, затрупани с дърва.

— Много нещо си свършил — казвам аз, гледайки един от по-подробните чертежи, разпънат на бюрото.

Той се навъсва.

— Нищо и половина. Направих десетина и вероятно всички са сбъркани. Заемам се с тях, когато другата работа ми дойде до гуша.

Чертежът, който гледам, изобразява сграда, изобретена от Пол. Зданието е сглобено от руини на сгради, споменати в „Хипнеротомахия“: разбитите арки са възстановени; изкъртените основи отново са здрави; строшените някога колони и капители вече са ремонтирани. Под чертежа има още цял куп подобни, всеки сглобен по същия начин от късчета на авторовото въображение… и всеки различен. Пол е сътворил тук пейзаж, сред който да живее — своя собствена Италия. Върху стените са закрепени със скоч други скици, частично закрити от залепени по тях бележки. На всяка линиите са строго архитектурни, отбелязани в непознати за мен мерни единици. Пропорциите са тъй идеални, надписите тъй грижливи, сякаш ги е създал компютър. Но Пол твърди, че не се доверява на електрониката. Всъщност няма пари да си купи компютър и любезно отклони предложението на Къри да му помогне със средства. Всичко тук е рисувано на ръка.