Йън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Ще разговаряме за това по-късно — казва Къри и постепенно се завръща в реалността. — Не знам докога ще се проточи заседанието.

Той потупва Пол по рамото, ръкува се с мен и тръгва към стълбището. Когато изчезва от поглед, ние оставаме насаме с охраната.

— Не биваше да му го показвам — промърморва Пол сякаш на себе си, докато вървим към изхода.

За момент спира да огледа поредицата картини още веднъж, да си запази спомен, към който да се завръща, когато музеят бъде затворен. Сетне се озоваваме вън, под падащия сняг.

— Защо би излъгал Бил как е намерил дневника? — питам аз.

— Не вярвам да е излъгал — казва Пол.

— Тогава какво намекваше Къри?

— Ако знаеше повече, щеше да ни каже.

— Може би не е искал да сподели в мое присъствие?

Пол не обръща внимание на думите ми. Винаги се стреми да поддържа илюзията, че в очите на Къри сме равни.

— Какво имаше предвид, когато каза, че ще ти помогне с разрешителни за разкопки? — настоявам аз.

Пол нервно се озърта през рамо към някакъв студент, който върви подир нас.

— Не тук, Том.

Знам, че е излишно да настоявам. След дълго мълчание питам:

— А можеш ли да ми кажеш защо всички картини бяха свързани с Йосиф?

Лицето на Пол просветлява.

— Битие трийсет и седем. — Той млъква за миг, за да си припомни. — А Яков обичаше Йосифа повече от всичките си синове, защото му се беше родил на старини; и му направи шарена дреха. 2 2 Бит. 37:3. — Б.пр.

Трябват ми две-три секунди, за да разбера. Подарък от цветове. Обичта на застаряващия баща към неговия любим син.

— Той се гордее с теб — казвам аз.

Пол кимва.

— Но не съм свършил. Работата не е приключила.

— Въпросът не е там — казвам аз.

Пол се усмихва уморено.

— Естествено, че е там.

Вървим обратно към общежитието и аз забелязвам нещо неприятно в небето — мрачно е, но не съвсем черно. Целият небосвод е покрит с тежки, слабо фосфоресциращи сиви облаци от хоризонт до хоризонт. Не се вижда нито една звезда.

Когато стигаме до задния вход, осъзнавам, че няма как да влезем. Пол енергично размахва ръце към един третокурсник на горния етаж, който ни поглежда странно, преди да ни услужи с електронния си пропуск. Картата плъзва с писукане през процепа на ключалката, после вратата изщраква като заредена пушка и се отваря. Вратата към пералнята в мазето е отворена. Две момичета само по шорти и тениски сгъват изсъхнали дрехи на масата. Да минеш през това помещение посред зима е като да попаднеш в пустинен мираж — въздухът трепти, телата изглеждат фантастични. Когато навън вали сняг, гледката на голи рамене и бедра стопля кръвта по-хубаво от глътка уиски. Общежитието на първокурсниците е далече, но имам чувството, че без да искаме сме попаднали в чакалнята за Голата олимпиада.

Изкачвам се на първия етаж и тръгвам към северното крило, където в края на коридора е нашата стая. Пол мълчаливо се тътри след мен. Колкото повече наближаваме, толкова по-сериозно се замислям за двете писма върху масичката. Дори и откритието на Бил не може да ме разсее. От седмици насам заспивам с мисълта какво може да направи човек с четирийсет и три хиляди долара годишно. Фицджералд има един разказ за диамант колкото хотел „Риц“ и точно преди да заспя, когато пропорциите губят реалност, аз си представям как купувам пръстен с този диамант за жената отвъд съня. Друг път си представям, че купувам вълшебни предмети, каквито децата понякога измислят в игрите: кола, която никога не катастрофира, или крак, който винаги оздравява. Ако почна много да се увличам, Чарли ме връща от облаците. Съветва ме да си купя или обувки с много дебели подметки, или къща с нисък таван.

— Какво правят? — пита Пол и сочи напред.

Чарли и Джил стоят един до друг в края на коридора. Надничат през отворената врата на нашата стая, където някой крачи насам-натам. Вглеждам се по-внимателно и разбирам — дошла е полиция. Някой сигурно ни е видял да се измъкваме от тунела.

— Какво става? — пита Пол, ускорявайки крачка.

Изтичвам да го догоня.

Полицаят оглежда нещо на пода. Чувам как Чарли и Джил спорят, но не различавам думите. Тъкмо подготвям оправдания за провинението ни, когато Джил се озърта към нас и казва високо:

— Спокойно. Нищо не е откраднато.

— Какво?

Той посочва навътре. Сега виждам, че в стаята цари хаос. Възглавниците от дивана се валят на пода, книгите са изхвърлени от лавиците. В стаята, където спим двамата с Пол, чекмеджетата на шкафовете стърчат навън.