Йън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Томас! — повтаря тя. Освен нея никой не ме нарича така. — Ела насам.

Предпазливо пристъпвам към нея.

— В какво го забърка? — пита тя.

— Той се мъчеше да…

Тя прекрачва напред и сянката й ме хваща като в капан.

— Предупредих те за тия неща. Нали? След онази история на покрива.

Има предвид историята с езика на камбаната.

— Мисис Фрийман, тогава идеята беше негова…

— О, не. Недей пак с тия номера. Моят Чарли не е гений, Томас. Трябва да бъде въведен в изкушение.

Майки. Ако я слушаш, Чарли и улицата не може да пресече без пътна карта. Мисис Фрийман смята и трима ни за много лоша компания. Като се има предвид, че аз съм сирак наполовина. Пол — кръгъл сирак, а родителите на Джил се сменят кажи-речи всяка година, дори с общи усилия не можем да съберем толкова положителни примери, колкото си има Чарли под един покрив. И по някаква неизвестна причина точно на мен се е паднала ролята на персонажа с рогата и вилата. Ех, ако знаеше истината, мисля си аз. Моисей също е имал рога.

— Недей да го тормозиш — долита от стаята хъхрещ глас.

Мисис Фрийман се завърта бавно и величествено като земното кълбо.

— Том се опита да ме измъкне — добавя Чарли малко по-слабо.

Следва секунда мълчание. Мисис Фрийман ме гледа така, сякаш иска да каже: не се усмихвай, не е голяма заслуга да измъкнеш момчето ми от беда, в която сам си го забъркал. Но когато Чарли отново надава глас, тя ми заръчва да ида да си поговоря със сина й, преди да се е изтощил от усилията.

— И, Томас — добавя тя, преди да мина край нея, — гледай да не пускаш на момчето разни идеи.

Кимвам. Мисис Фрийман е единствената учителка, която изрича „идеи“ като неприлична дума.

Чарли лежи леко надигнат на болнично легло с нисък метален парапет от двете страни — не толкова висок, че да попречи на едро момче като него да се търкулне долу, но абсолютно достатъчен, за да пъхне някой санитар дръжка от метла под тръбите и да те прикове неподвижно. Болничните ми кошмари са повече от приказките на Шехерезада, и дори времето не е успяло да ги изтрие от паметта ми.

— Времето за посещения свършва след десет минути — съобщава сестрата, без дори да погледне часовника. В едната си ръка държи бъбрековидно легенче, в другата четка за прах.

Чарли я гледа как се отдалечава, после изрича бавно и дрезгаво:

— Мисля, че те хареса.

От шията нагоре изглежда почти добре. На ключицата му забелязвам яркорозово петно, но иначе просто ми се струва уморен. Най-сериозно са пострадали гърдите. Обвит е в марля до кръста, а от там надолу го покрива болничната завивка. Тук-там по марлята са избили гнойни петна.

— Ако останеш още малко, можеш да им помогнеш в смяната на превръзките — казва Чарли и отново привлича вниманието ми към главата си.

Роговицата на очите му е жълтеникава. Около носа му има влага, която навярно би избърсал, ако можеше.

— Как се чувстваш? — питам аз.

— Как изглеждам?

— Доста добре с оглед на обстоятелствата.

Той намира сили да се усмихне. Но когато опитва да погледне надолу към тялото си, осъзнавам, че няма представа как изглежда. Опомнил се е само колкото да разбира, че не бива да вярва на сетивата си.

— Някой друг дойде ли да те види? — питам аз.

Трябва му известно време, за да отговори.

— Ако питаш за Джил, не е идвал.

— Питам за когото и да било.

— Може би не си забелязал майка ми. — Чарли се усмихва. — Нали си е дребничка…

Надниквам през вратата. Мисис Фрийман все още говори с лекаря.

Чарли разбира погрешно тревогата ми.

— Не се тревожи. Той ще дойде.

Но сестрата вече е уведомила всичко живо, че Чарли е в съзнание. Щом Джил още го няма, значи изобщо няма да дойде.

— Хей — опитва се Чарли да смени темата, — мина ли ти от онова, дето стана там, долу?

— Кое?

— Знаеш. Приказките, дето ти ги надрънка Тафт.

Опитвам да си припомня. Бяхме в Института преди няколко часа. Сигурно това са последните му спомени.

— За татко ти.

Чарли опитва да се намести по-удобно и присвива очи от болка.

Гледам леглото и се чудя какво да кажа. Мисис Фрийман е изтормозила лекаря дотолкова, че накрая той я отвежда да продължат разговора си някъде насаме. Двамата изчезват зад една врата и коридорът опустява.

— Слушай — изрича глухо Чарли, — не позволявай на подобен човек да ти бърка в мозъка.

Типично за Чарли. На прага на смъртта да мисли за моите проблеми.

— Радвам се, че си добре — казвам аз.

Знам, че сега ще изтърси нещо мъдро, но той усеща как здраво съм стиснал ръката му и казва простичко: