Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Две неща най-трудно се приемат в живота, бе казал веднъж Ричард Къри на Пол, провалът и старостта; а те са едно и също. Съвършенството е естествено последствие от вечността — изчакаш ли достатъчно дълго, всичко осъществява своя потенциал. Въгленът се превръща в диамант, песъчинката в перла, маймуната в човек. Просто на нас не ни е дадено през краткия си живот да видим тия преображения и затова всеки провал се превръща в напомняне за смъртта.

Но любовта, струва ми се, е по-особен провал. Тя напомня, че някои преображения, колкото и страстно да ги желаеш, не идват никога; че някои маймуни никога не ще станат хора, та макар и да отлети цяла вечност. Що за маймуна е тая, която дори да разполага с пишеща машина и безконечно време, пак не успява да напечата Шекспир? Да чуя как Кати казва, че иска да сложи точка и че всичко е свършено, би унищожило усещането ми за възможности. Да я гледам под колонадата „Блеър“ как се топли в прегръдките на Доналд Морган би лишило бъдещето ми от перли и диаманти.

И тогава се случи: точно когато потъвах в най-дълбоката бездна на самосъжалението, на вратата се почука. Сетне дръжката се завъртя и Кати влезе както стотици пъти преди. Видях, че под палтото си носи любимия ми пуловер — изумрудения, който отиваше на очите й.

— Трябваше да си на концерта — бе първото, което успях да изрека. И навярно най-лошата от всички възможни маймунски комбинации.

— Ти също — отвърна тя, като ме изгледа от глава до пети.

Знаех как изглеждам в очите й. Сега Кати виждаше онзи проскубан вълк, който Чарли ми показа в огледалото.

— Защо си тук? — попитах аз и се озърнах към вратата.

— Те няма да дойдат. — Тя отново застана пред погледа ми. — Дойдох, за да можеш да се извиниш.

За секунда си помислих, че Джил е нагласил всичко. Че е измислил някаква история колко зле се чувствам и просто не знам какво да й кажа. Но следващият поглед ме убеди в противното. Тя знаеше, че нямам намерение да се извинявам.

— Е?

— Мислиш ли, че вината е моя? — попитах аз.

— Всички го мислят.

— Кои всички?

— Хайде, Том. Извини се.

От спора с нея още повече се ядосвах.

— Много добре. Обичам те. Иска ми се да ни беше потръгнало. Съжалявам, че не стана.

— Ако ти се иска да беше потръгнало, защо не направи нищо?

— Погледни ме — казах аз. Чорлав, небръснат от четири дни. — Ето, това направих.

— Направи го заради книгата.

— То е все същото.

— Аз съм същото като книгата?

— Да.

Тя ме изгледа яростно, сякаш току-що си бях изкопал гроба. Но знаеше какво ще кажа; просто не искаше да го приеме.

— Баща ми посвети целия си живот на „Хипнеротомахия“ — казах аз. — Никога не съм се чувствал по-развълнуван, отколкото когато работя над нея. Сън не ме хваща заради тази книга, не мога да ям, сънувам я. — Открих, че не ми достигат думи. — Не знам как другояче да го кажа. То е като да отидеш на бойното поле при дървото. Тая близост ме кара да чувствам, че всичко е наред, че вече не съм изгубен. — Мъчех се да не я гледам. — Е, нима не си за мен същото като книгата? Да. Същото си, разбира се. Ти единствена си същото като нея.

Допуснах грешка. Мислех си, че мога да имам и двете. Не бях прав.

— Защо съм тук, Том?

— За да ми натриеш носа.

— Защо?

— Да ме накараш да се изви…

— Том. — С един поглед тя ме накара да млъкна. — Защо съм тук?

Защото изпитваш същото като мен.

Да.

Защото е твърде важно, за да оставиш решението на мен.

Да.

— Какво искаш? — попитах аз.

— Искам да престанеш да работиш по книгата.

— Само толкова?

— Само толкова ли? Само толкова?

Най-сетне изблик на чувства.

— Аз ли да те съжалявам, задето обърна гръб на нас двамата, за да живееш като прасе с тази книга? Гледай си работата! Аз се заключих и лежах четири дни със спуснати щори. Карен позвъни на нашите. Майка ми долетя от Ню Хампшър.

— Извиня…

— Млък. Сега аз говоря. Отидох на бойното поле да видя моето дърво и не можах. Не можах, защото сега то е нашето дърво. Не мога да слушам музика, защото все чувам нещо, което сме пели в колата, или в моята стая, или тук. Трябва ми цял час да се подготвя за лекции, защото през цялото време съм като замаяна. Не мога да си намеря чорапите, не мога да си намеря любимия черен сутиен. Доналд непрестанно ме пита: „Скъпа, какво ти е, скъпа, какво ти е“. Нищо ми няма, Доналд.

Тя придърпа маншетите на ръкавите си и избърса очи.

— Не е там ра… — започнах отново аз.

Но още не ми беше дошъл редът.