Какво общо има между сляп бръмбар, нощна сова и орел с крива човка? От съществата, които умеят да летят и нямат кръв, пише Аристотел, някои са твърдокрили като бръмбарите; от птиците, които летят нощем, някои имат закривени нокти като нощния гарван и совата; а на стари години горната половина от човката на орела постепенно става все по-дълга и крива, тъй че накрая птицата бавно умира от глад. Но какво общо имаше между тези три същества?
Кати е загубена кауза, реших аз. Каквото и да бе означавала за мен, вече означаваше нещо друго за Доналд Морган. Нямах представа как тъй ги виждам толкова често, след като напускам тъй рядко стаята. Отговорът навярно се криеше в сънищата и мислите ми, където те непрекъснато присъстваха. По улички и тъмни алеи, из сенки и облаци все виждах тях — държаха се за ръце, целуваха се, шепнеха си нежни думи и вършеха всичко това само заради мен, изтъквайки старата поговорка, че плитко сърце бързо кърви, но и бързо зараства. Преди време Кати бе забравила в стаята ми един черен сутиен, който така и не се наканих да й върна. Сега той се превърна за мен в нещо като трофей, в символ на онази част от нея, която Доналд никога нямаше да притежава. Виждах я гола в банята, спомнях си за деня, когато ни бе тъй приятно заедно, че тя се самозабрави, прие ме за част от себе си и отхвърли всички задръжки. Помнех всяка подробност от нейната фигура, всяка луничка по гърба й, всеки оттенък на сянката под гърдите. Помнех как танцуваше с музиката от моя радиобудилник, как рошеше с едната ръка косата си, а с другата стискаше невидим микрофон и аз бях единственият й зрител.
Какво общо има между сляп бръмбар, нощна сова и орел с крива човка? Всички летят… но Плиний казва, че понякога бръмбарите се заравят в земята. Всички дишат… но Аристотел твърди, че насекомите не вдишвали. Никога не се учат от грешките си, защото Аристотел казва, че много животни имат памет… ала нито едно друго създание освен човека не може да си припомня миналото, когато поиска. Но дори и хората не си взимат поука от миналото. Според този аршин всички сме слепи бръмбари и нощни сови.
На четвърти март, четвъртък, достигнах водораздела в борбата си с „Хипнеротомахия“. През този ден четиринайсет часа препрочитах откъси от шестима ренесансови природоизпитатели и нахвърлях двайсет и една страници записки. Зарязах всички лекции, храних се на бюрото и спах точно три часа и половина. Не бях виждал „Франкенщайн“ от седмици. Единствените други мисли, които се мяркаха из ума ми, бяха за Кати, но те само ме тласкаха да съсипвам живота си още по-безнадеждно. Властта над самия мен бе като наркотик. Но навярно и тя не помагаше, защото почти не напредвах с гатанката.
— Затваряй книгите — не се удържа Чарли в петък вечер. Грабна ме за яката и ме отмъкна пред огледалото. — Я се виж!
— Много съм си до… — започнах аз, без да обръщам внимание на странната твар отсреща с вълча муцуна, зачервени очи, лъскав розов нос и чорлава коса.
Но Джил застана на страната на Чарли.
— Том, изглеждаш ужасно. — Той прекрачи в спалнята, което не бе правил от седмици. — Слушай, тя иска да разговаря с теб. Защо се инатиш?
— Не се инатя. Просто си имам по-важна работа.
Чарли направи гримаса.
— Каква по-точно? Дипломната работа на Пол ли?
Озъбих се, очаквайки Пол да ме подкрепи. Но той мълчаливо стоеше зад тях. Вече цяла седмица се надяваше, че отговорът е само на крачка, че напредвам в борбата с гатанката, макар и мъчително.
— Отиваме в колонадата „Блеър“ — заяви Джил. Имаше предвид редовния петъчен хоров концерт на открито.
— И четиримата — добави Чарли.
Джил внимателно се пресегна и затвори книгата пред мен.
— Кати ще бъде там. Казах й, че идваш.
Но когато отново разгърнах книгата и заявих, че няма да ида, по лицето на Джил се изписа изражение, каквото никога не бе отправял към мен — изражението, което пазеше специално за Паркър Хасет или за някой палячо от курса, дето не си мери приказките.
— Ще дойдеш — изръмжа Чарли и прекрачи към мен.
Но Джил махна с ръка.
— Зарежи го. Да вървим.
И после останах сам.
Отказах се от концерта не заради уязвена гордост, дори не и заради сляпата страст по книгата на Колона. Мисля, че причината бе в сърдечната болка и чувството за провал. Истината е, че обичах Кати, а по някакъв странен начин обичах и „Хипнеротомахия“, ала не успях да покоря нито едната, нито другата. А погледът, който ми хвърли Пол на излизане, говореше красноречиво: той знаеше, че съм загубил борбата срещу гатанката, макар и сам да не го разбирам все още; колкото до последния поглед на Джил — той казваше същото, само че за Кати. Свел очи над три гравюри от „Хипнеротомахия“ — същите, които Тафт щеше да използва след месец за своята лекция, изобразяващи как Купидон се носи през гората в огнена колесница, теглена от жени — аз си мислех за гравюрата на Карачи. Ето че днес малкото момче ме пердашеше, а двете страсти на моя живот гледаха отстрани. Това бе имал предвид баща ми, този урок искаше да науча. Мъките ни не го затрогват. Любовта побеждава всичко.
Читать дальше