Уилям Дийл - Владетелят на Ада

Провери часовника си. Час и тридесет и три минути.

Това свиваше обсега на търсене.

Удбайн не можеше да кацне на летището в Лима. Щяха да проверяват всички кацащи и излитащи самолети по малките летища, също и колите, взети под наем. Провери в компютъра разстоянията до околните летища и после взе решение. Щеше да кацне на една полоса североизточно от Форт Уейн. От летището имаше права отсечка на юг до магистралата на осем мили от предградията на Ню Хейвън и пресечката с шосе 30, и още петдесет мили до Лима. Провери по картите си. На летището имаше офис за коли под наем. Обади се и резервира автомобил, после провери в Ню Хейвън за мотели и откри един на пресечната точка на магистралата и шосе 30. От мотела до Лима пътят беше около час. А от мотела до летището бяха десет минути.

Всичко беше съвършено.

Час по-късно се регистрира в хотела. Стаята му беше много добра, ъглова, на втория етаж. Той позвъни на стайното обслужване и си поръча вечеря и бутилка френско вино. Извади от куфарчето си карта, пергел и компас. Знаеше, че ги бе изгубил за деветдесет и три минути. Знаеше, че са отишли на юг. Имаше три варианта, всеки в зависимост от продължителността на времето, прекарано от Файърстоун и спътника му в разговор с Уолър, ако той наистина беше човекът, с когото бяха отишли да се срещнат. Скоростта на колата беше около седемдесет мили в час, усреднена, което вече му даваше, някаква основа за по-нататъшните изчисления. Взе калкулатора и пресметна докъде би стигнала колата при половинчасов, четиридесет и пет минутен и едночасов разговор. При разговор от половин час биха могли да се отдалечат на около седемдесет или осемдесет мили южно по магистралата. Той взе компаса и начерта една дъга върху картата при максимално и минимално отдалечаване. После начерта от двете страни на магистралата отсечки, съобразени с тези данни. След като свърши, пред себе си имаше очертана област за претърсване, простираща се южно от Лима и ограничена от три страни с отсечки.

Ако бяха ходили да се срещат с Уолър, той беше вътре в тази дъга.

Щеше да започне претърсването на следващата сутрин в седем, първо по въздуха, после и с автомобил, ако се наложеше.

„Най-много пет дни — помисли си той. — Не открия ли Уолър за пет дни, значи не е в този район.“

Извади цифровата камера и провери шестте единични снимки на непознатия спътник на Файърстоун, снети в едър план. Качеството им беше отлично. Включи камерата към лаптопа си и съхрани най-доброто изображение във файл. После го копира във факсовия файл, след което включи клетъчния си телефон към компютъра. Набра един номер и когато му отговориха, предаде изображението по факса. На две хиляди мили от него в комуникационния център на Форт Яхве в западна Монтана факсът излезе от факсапарата. Дежурният сержант закачи фотографията на Мартин Вейл на таблото за обяви. Под фотографията Удбайн бе написал:

„Някой да познава този човек?“

Джейн Венъбъл стоеше до големия прозорец на вилата и гледаше Магу, който като някакво привидение се стрелваше в мрака между дърветата край езерото, като от време на време спираше да души някоя дупка на заек или корените на някое дърво. Зад него Мартин се промъкваше сред храстите, спря и хвърли фризбито към бялото куче, то проследи полета му, скочи и го улови със зъби. После зачака неподвижно с отпусната опашка и приведена глава. Когато Вейл се приближи, се обърна и погледна към езерото, където двама души от обед ловяха риба.

— Виждам ги, приятелю — каза Вейл.

Доволен, Магу се завъртя и отново хукна. Вейл вдигна фризбито и тръгна към брега. Спря и загледа рибарите. От време на време единият вдигаше бинокъл и оглеждаше езерото, съсредоточавайки се върху крайбрежната линия.

„Рибари, дрън-дрън“ — каза си Вейл.

Магу излая и Вейл хвърли фризбито към голямата ливада между къщата и езерото. Белият пес затича като състезателен кон, но този път не успя да го настигне навреме. Пластмасовата играчка се удари в замръзналата, покрита със сняг земя, и се отклони към къщата. Кучето извърна с отвращение муцуната си към Вейл, демонстративно заряза играчката и се запъти към къщата.

Джейн му отвори задната врата. Магу се плъзна покрай нея и заситни право към паничката. Вейл също влезе, смъкна ръкавиците си и потри ръце.

— Страшен студ, по дяволите — оплака се той.

— Не притеснява обаче много приятеля ти — кимна тя към кучето.

— По дяволите, колкото е по-студено, толкова повече му харесва. Мисля, че има някакъв ген от ескимоско куче.