Уилям Дийл - Владетелят на Ада

Така че излязох от киното и отидох при съдия-изпълнителя, влязох и там седеше господин Файърстоун. Казах му, че ще му разкажа цялата история, но че със сигурност ще ме убият и че трябва да вляза в програмата за защита на важни свидетели. И му казах, че няма да дам никакви показания, защото те са навсякъде и дори и да напуснеш гнездото им, пак ще те открият. И им поднесох на тепсия обира в банката. Сигурно си спомняте този случай. Те направиха засада и изчакаха групата да влезе вътре, и стана голяма престрелка, трима загинаха, а четвъртият беше заловен и получи доживотни присъда, но не издаде, че са ДГ от Светилището. А аз дойдох тук. Правителството ми купи тази ферма и ми дава по двайсет и пет хиляди долара годишно. Започнах да ходя на църква и така се запознах с Мари, и след половин година се оженихме. Това е историята ми.

Вейл беше като зашеметен от стоическата монотонност, с която Ралф разказваше ужасяващата си история. Не показа и най-малкия признак на емоция или разкаяние по време на разказа си. Сякаш четеше менюто в някой ресторант. Вейл не си водеше бележки. Той отпи от кафето и загледа Ралф, който се бе втренчил в брадичката му.

— Какво има предвид Енгстрьом, когато говори за Деня-А? — попита Вейл.

— Второто пришествие. Христос се връща за Армагедон, последната голяма битка между доброто и злото.

— Значи Светилището планира голяма битка в Деня-А?

— Да, мисля, че е така.

— И той се подготвя за това? За това му е цялата тази армия, кражбата на оръжия, ограбването на банките — всичко това е подготовка за големия ден?

— Само предполагам.

— Значи Генерала никога не е достатъчно ясен, когато говори на тази тема?

— Не, никога не е казвал точно кога ще стане всичко това.

— Или къде?

— Не. Не виждате ли? Тук става дума за Свещена война.

— А Денят-А е датата, на която тя ще избухне?

— Предполагам, че да.

— Като войната на Хитлер. Третият райх беше Третият кръстоносен поход в ума му. Той изтреби милиони хора в името на Иисус Христос, Ралф, ти знаеше ли това?

— Да, сър, чувал съм.

— А ако изправим Генерала пред съда, ти ще откажеш да дадеш показания, така ли?

— Това беше предварителната ни уговорка — отвърна нервно той и хвърли един поглед към Файърстоун. Съдия-изпълнителят в първия момент не реагира. В края на краищата, Вейл беше основната действаща фигура.

— Да, ние се споразумяхме за това — отговори накрая той.

— Е, аз пък не съм се споразумявал — изсумтя Вейл. С хубаво местенце си се сдобил тук, Ралф. Доста хора живеят с по-малки приходи от това, което ти дава правителството. Не чувстваш ли, че му дължиш нещо за това?

— Аз вече дадох много — отвърна той.

— Какво си дал? Доста приказки? От какво си се лишил? От живота в Светилището? Ти си извършил съвсем хладнокръвно убийство в Северна Каролина, Ралф, и въоръжен грабеж от оръжеен склад в Хелена. Правителството си е затворило очите за тези престъпления. Сега си на челно място в списъка на Енгстрьом. Те ще ви пръснат черепите — на теб и Мари — при първата сгода. За тях ти си по-малко от нищо. Ти обаче си мислиш, че си е в реда на нещата да живееш до края на живота си на гърба на правителството и да не си мръднеш дори и пръста, за да спрем тая лудост.

— Аз не съм… — започна Ралф и внезапно спря.

— Не си какво, луд ли?

— Те никога не са убивали човек при тези нападения и…

— Снощи в Битъррут Маунтънс са застреляли десет американски войници. Екзекутирали са ги! Чу ли за това?

— Имаше нещо по телевизията, но…

— Те грабят народа на Съединените щати и убиват хладнокръвно десет войници. Тук няма нищо свещено. Какво има толкова да се гордее човек? Знаеш ли, Ралф, за мен това е един страхлив акт на тероризъм. Енгстрьом може да размахва Библията навсякъде, където поиска, а аз ще му размахвам в лицето конституцията на Съединените щати и ще видим на кого ще хване вяра съдебното жури.

Ралф не отговори. Погледна Файърстоун за подкрепа, но съдия-изпълнителят гледаше кафето си и не каза нищо. Ралф се извърна към Мари, която стоеше до печката със скръстени ръце. Тя беше забила поглед в пода.

— Може би е било… — започна Ралф и отново не довърши.

— Може би е било какво? — попита Вейл гневно.

— Може би е било акт на обявяване на война — прошепна Ралф. — Може би е било Денят-А.

Вейл вече знаеше защо Кастен го беше пратила да разговаря с тези двама мъже.

Джордан беше истински фанатик, човек, който се чувстваше предаден от правителството си, отказал се от законното търсене на правата си и посветил се на идеята за революция, също като хипитата от шейсетте. В много отношения историята му беше по-вледеняваща от разказа на Ралф — въпреки че той бе разказал без никакво разкаяние за линчуването на невинния чернокож войник. Джордан беше човек на чувствата, много по-опасен от младия негодник, който от самото си детство е бил обучаван да бъде психопат, в пълно неведение относно моралните задръжки, налагани от скъпоценната му Библия. Ралф беше просто изпълнител, който изпълняваше каквото му е наредено, без дори и да се сеща за Десетте Божи заповеди. Джордан беше водач, чиито чувства можеха да предизвикват граждански неподчинения, които неизменно довеждат до съпровождащото ги насилие.