Уилям Дийл - Владетелят на Ада

Файърстоун не коментира репликата му.

— Знам какво си мислиш. Мислиш си, че записите не се признават за доказателства пред съда, след като предварително не съм поискал официално разрешение.

— Мина ми през ума.

— Никога няма да ги представя като доказателство.

— Значи просто изследване, а?

— Мога обаче да намеря някой федерален съдия да им хвърли по едно ухо и да се изнерви до такава степен, че да ни даде разрешения за подслушване на телефони, заповеди за следене, обиск и задържане, и може би да надзърнем в един-два компютъра. Без тях работата я пиши бегала.

— Значи ще се заемеш със случая под параграфите на РИКО, така ли?

— Не съм казал това. Това ще е само ако реша да се заема със случая.

— Можеш да откажеш на президента?

— Сам, тринайсет години се занимавам с политически футбол, десет като обвинител, три като главен прокурор на щата. Дошло ми е до гуша от всевъзможни политикани кариеристи и конгресмени курви от всевъзможни комисии и от съдии с прекалено много приятели тъкмо на местата, където изобщо не би трябвало да ги имат.

— Днешният ден не промени ли решението ти?

— Това е първият път в живота ми, когато съм свободен. Писнало ми е от ограничения. Знаеш ли, пиша една книга от доста време. Имам и предложение от юридическия факултет в Чикаго. Не искам още един воденичен камък на врата, та ако ще да е президентски.

— И ще му изтърсиш всичко това в лицето?

— Не знам какво ще му кажа.

— Знаеш ли, Мардж Кастен е най-прямият човек в цялото правителство. Кажи й правилата си и ако тя се съгласи, същото ще направи и Пенингтън.

— А какво ще стане, ако на Службата за контрол върху данъците и приходите им хрумне да си наврат носа в нашия случай в търсене на някакви дивиденти или ФБР реши също да си покаже рогата?

— Това е между теб и генералния прокурор. Те всички работят за нея.

— На нея от това няма дай е по-леко. Представи си, че Хардистан отиде при нея и й каже, че имат ясна представа върху случая с отвличането на оръжейния конвой? ФБР веднага се изпъчват в героична поза. Генералният прокурор също е герой. А на делото по РИКО му казваме сбогом.

— Тя е шефът — каза Файърстоун. — Тя единственият човек, който решава кога едно дело отива в съда.

— Политика — изръмжа Вейл.

— Само че в този случай ти ще си само на два стола от президента и ако Мардж реши да играе по правилата ти, няма да има за какво да се тревожиш.

— А ти какво печелиш от случая?

— Аз бих искал да съм човекът, който предявява заповедите за арестуване. Бих искал да закопчея белезниците на Енгстрьом и Шрак и останалите от компанията им.

— Той извърна глава към Вейл. — Между другото, ненавиждам политиката не по-малко от теб.

— От колко време си съдия-изпълнител?

— Ще станат двайсет и една този юни. Преди това бях във ФБР шест години, а преди това бях три години в морската пехота, една във Виетнам.

— Звучи ми доста внушително.

— И аз съм като теб. Много си падам по действието. Поддържа те млад.

— Откъде си?

— От Айдахо. Наполовина съм индианец от племето не персе.

— Не ме ли пързаляш? Тогава познаваш добре планините по онзи край.

— Израснах сред тях. Първите десет години от живота си ги изкарах в индианския резерват Флатхед северно от Мисула в долината между Битъррут и планините Анаконда. Точно по средата на северните Скалисти планини. Когато станах на десет години, майка ми ме изпрати да живея при баба и дядо в Сиатъл. Те бяха бели, така че съм възпитаван в две култури.

— Коя от двете предпочиташ?

Файърстоун дълго време не отговори.

— Обичам честността на не персе. Те казват нещата направо в очите. А и религията им е чиста, не е като всичките християнски безсмислици.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Сам, мисля, че двамата с теб ще се сработим добре.

— Някой ден ще те откарам при баща ми — каза Файърстоун. — Той ще ти отвори очите.

— Сигурен съм — отвърна Вейл.

На няколко мили от тях Удбайн правеше лениви осморки над шосето с надеждата да мерне изплъзналия му се черен „Таурус“ при връщането му по 1–75. Нищо. Отказа се и полетя обратно към летището. Двумоторният „Бийчкрафт“ беше все още там. Той реши да се навърта наоколо, без да каца, за да не поема риска да го видят. Небето над летището бе просветляло. Фронтът се придвижваше на изток, така че той се изкачи на четиристотин и петдесет метра и закурсира над шосето в очакване на колата. Държеше се половин миля северно от пътя, за да не би Файърстоун да заподозре нещо, ако зърне самолета. С радиуса на действие от хиляда мили, който му осигуряваше запасът от гориво, не се тревожеше. След десет минути видя колата да свива по пътя към летището.