Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Знаеш как да запушиш устата на едно момиче — прошепна тя.

Мардж Кастен беше нервна. Вейл не й се беше обаждал и тя не знаеше как да изтълкува мълчанието му. Дали щеше да отхвърли предложението на президента? Или щеше да приеме? Или пък предпочиташе да изчака и да види как ще мине срещата му с Пенингтън преди да вземе решението си?

Вейл беше истинска загадка за нея. Беше чела и препрочитала десетки пъти статиите на Конърман. Как на млади години Вейл бил пресметлив, изключително хитър и арогантен адвокат, истинско предизвикателство спрямо закона на всеки ъгъл. Той размазваше обвинителите, включително и любовницата си, Джейн Венъбъл, бе изпратил не един от тях — включително и Венъбъл — в частния сектор, и беше истинско страшилище за съдиите.

Като обвинител се бе превърнал в страховит опонент на бившите си колеги, познаваше всеки техен номер — нали повечето беше измислил сам, — можеше да се вмъкне в главата на всяка защита, да предскаже накъде ще поеме делото и да сгащва противниците си на всеки завой. Бе сформирал страхотна група млади адвокати, които пресата бе кръстила „Дивата банда“. Вейл бе посял в тях любовта към битката. Конърман навремето бе писал: „Вейл и неговата Дива банда гледат на залата на съда като на римски Колизеум, като на арена, където царуват хитростта и знанието; където адреналинът ги подгонва срещу закона, каноните му, традициите, статутите и структурата, за да лъжат, маневрират и съблазняват съдебните журита да приемат тяхната гледна точка за истината.“ Брилянтните му начални забележки към журитата бяха като зловеща поличба за защитата, а заключителните му речи я довършваха. Той беше представител на Божия гняв за углавните престъпници и техните адвокати. И за съдиите. Веднъж бе споменал на Конърман: „Обичам закона. И виждам дълга си да го ритам непрестанно по задника, за да не се отклонява от правия път.“ И наистина довеждаше всяко дело до края, а понякога и отвъд него. През петнайсетте години, откакто Конърман бе започнал да следи кариерата на Вейл, адвокатът беше проявил неуважение към съда повече от двадесет пъти, бе платил глоби на стойност 175000 долара и веднъж бе прекарал десет дни в един областен затвор.

Но ако фактите на Конърман показваха Вейл като смел, колоритен, циничен, арогантен юридически вълшебник, нехаещ за властта и авторитетите, прозата му описваше един донякъде различен човек: мъдър и чаровен веселяк, непокварим, неподкупен и непобедим, и който, когато Конърман веднъж бе цитирал веруюто на Дизраели, че „Истината е правосъдие“, бе отвърнал: „Истината е възприятие, правосъдието е илюзия“.

Той не цепеше басма никому, факт, болезнено познат на Рой Шонеси, най-могъщия политически хулиган на щата, който бе избрал Вейл за областен прокурор на Чикаго и когато Вейл се бе приближил прекалено близо до тъмните дела на Шонеси, го бе издигнал до поста генерален прокурор на щата, откъдето той незабавно се зае да разследва Лейси и Гросман, двамата най-големи политически поддръжници на Шонеси. Поведението на Вейл бе принудило Шонеси да обяви, че „Проблемът с Вейл е там, че той не си познава приятелите“, на което Вейл бе отвърнал че „знам кои са приятелите ми, но повече ме интересуват враговете ми“. При друг случай Шонеси го бе нарекъл „неблагодарен кучи син“, на което Вейл бе отвърнал: „Някой би трябвало да попита Рой какъв смисъл влага в думата «благодарност».“

Мардж Кастен, чиято кариера не се различаваше много от тази на Вейл, също не беше от наивните. Тя бе подбрала двамата мъже, с които Вейл бе разговарял предния ден, с надеждата, че фанатизмът и чувствата на единия и змийската съобразителност на другия ще го убедят, че страховете на президента по отношение на Светилището не са лишени от основание. Тя също така знаеше, че поема политически риск с препоръката си за човек, който ненавижда всякакви правилници и протоколи, който винаги върши нещата така, както той си ги разбира, който нито може да работи в екип, нито е подлизурко. Човек, достатъчно циничен, за да вижда зад фасадата.

Тоест той бе всичко онова, което политическите играчи във Вашингтон ненавиждаха.

Но тя също така беше сигурна, че Вейл е единственият адвокат, който може да вкара Светилището в съда. Така че сега нервно се въртеше до прозореца на спалнята си и потропваше с крак в очакване на лимузината, която щеше да докара Вейл до вратата й и да откара и двамата в Белия дом. Когато автомобилът пристигна, тя бързо се намести до него на задната седалка.